— Моля… нарисувай ми една овца!
— Какво?
— Нарисувай ми една овца…
Аз скочих на нозе, като че ме бе треснала мълния. Потърках добре очите си. Погледнах внимателно наоколо си. И видях едно необикновено момченце, което се взираше сериозно в мене. Ето най-хубавия негов портрет, който по-късно можах да нарисувам. Но, разбира се, моята рисунка съвсем не е тъй пленителна, както бе моделът. Не съм виновен аз за това. Още когато бях шестгодишен, възрастните ме бяха обезсърчили в попрището ми на художник и аз не се научих да рисувам нищо друго освен змиите боа, както изглеждат отвън и отвътре.
Така че с разширени от учудване очи гледах това видение. Не забравяйте, че бях на хиляда мили далеч от всяко населено място. Ала моето момченце не ми изглеждаше нито заблудено, нито че умира от умора, нито че умира от глад, нито че умира от жажда, нито че умира от страх. То съвсем не приличаше на загубено сред пустинята дете, далеч на хиляда мили от всяко населено място. Най-сетне, когато можах да проговоря, аз му казах:
— А… какво правиш ти тук?
И тогава тихичко, като че казваше нещо твърде сериозно, то ми повтори:
— Моля, нарисувай ми една овца…
Когато загадката е много внушителна, не смееш да не се подчиниш. Колкото безсмислено да ми изглеждаше това — далеч на хиляда мили от всички населени места и заплашен от смъртна опасност, — аз все пак извадих от джоба си лист хартия и писалка. Но като си спомних, че съм учил най-много география, история, смятане и граматика, казах на момченцето (с малко лошо настроение), че не умея да рисувам. То ми отговори:
— Нищо. Нарисувай ми една овца.
Но тъй като никога не бях рисувал овца, направих му една от двете рисунки, които единствено можех да рисувам. Рисунката на боа, както изглежда отвън. И се смаях, когато чух, че момченцето ми отговори:
— Не! Не! Не ща слон в боа. Боата е много опасно нещо, а слонът заема много място. Там при мене всичко е много мъничко. Трябва ми овца. Нарисувай ми една овца.
И аз нарисувах.
То погледна внимателно и рече:
— Не! Тая овца е тежко болна. Нарисувай друга. Аз нарисувах друга.
Моят приятел се усмихна мило, със снизхождение:
— Ти сам виждаш… Това не е овца, а овен. Има рога…
Отново поправих рисунката си, но както предишните, той не прие и тая:
— Тази е много стара. Искам овца, която да живее дълго.
Тогава, изгубил търпение, тъй като бързах да довърша разглобяването на мотора, аз надрасках тая рисунка.
И отсякох:
— Това е сандъкът. Овцата, която искаш, е вътре. И много се изненадах, когато видях, че лицето на моя млад съдник светна:
— Тъкмо това исках! Мислиш ли, че за тая овца ще трябва много трева?
— Защо?
— Защото там, при мене, всичко е съвсем мъничко…
— Сигурно ще й стигне. Аз ти дадох съвсем малка овца.
Той наведе глава над рисунката.
— Не е толкова малка… Я гледай! Тя е заспала…
Ето тъй се запознах с малкия принц.
III
Трябваше ми доста време, за да разбера отде бе дошел той. Малкият принц, който ми задаваше много въпроси, като че никога не чуваше моите. Само случайно казани думи ми разкриха постепенно всичко. Така, когато за пръв път видя моя самолет (аз не мога да изрисувам моя самолет, за мене това е много сложна рисунка), той ме попита:
— Какво е това нещо?
— Това не е „нещо“. То хвърчи. То е самолет. Моят самолет.
И се чувствувах горд, като му казах, че летя. Тогава той извика:
— Как! Ти си паднал от небето!
— Да — отвърнах скромно аз. — Ах! Че е смешно…
Малкият принц се разсмя тъй хубаво, че много ме раздразни. Аз искам моите нещастия да бъдат приемани сериозно. Сетне добави:
— Значи и ти идеш от небето! От коя планета си?
Веднага съзрях един проблясък около загадката на неговото присъствие и тутакси го попитах:
— Ти значи идеш от друга планета?
Но той не ми отговори. Той поклащаше лекичко глава, като гледаше самолета ми:
— Право е, че с това нещо ти не би могъл да дойдеш много отдалеч…
И се вдълбочи в размисъл, който продължи много. После извади от джоба си моята овца и потъна в съзерцание на съкровището си.
Можете да си представите колко съм бил заинтригуван от тая полуизповед за „другите планети“. И затова се помъчих да узная нещо повече:
— Отде идеш ти, мило мое? Де е това „там при мене“? Де искаш да занесеш моята овца?
След кратко мълчание, през което размисляше, той ми отговори:
— Хубавото на сандъка, който ми даде, е това, че нощем ще й служи за къща.
— Разбира се. И ако си добър, ще ти дам и една връвчица, за да я връзваш през деня. И едно колче.
Предложението сякаш не се хареса на малкия принц:
— Да я връзвам ли? Каква странна мисъл!
— Ами ако не я връзваш, тя ще отиде кой знае де и ще се загуби…
Моят приятел отново избухна в смях:
— Но накъде мислиш, че ще тръгне тя?
— Все едно накъде. Право пред себе си… Тогава малкият принц каза сериозно:
— Няма значение, там при мене всичко е толкова мъничко!
И добави може би с лека тъга:
— Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч…