Алис продължи:
— Възнамерявах да убия бебето. Да, точно така. Когато бе минал само един ден от твоето заминаване, аз отидох в детската и сложих ръце на врата му. Останах така доста време — с ръце около вратлето му — мислеща, страхуваща се. След това покрих лицето му със завивките, обърнах го по корем, натиснах го надолу и излязох от стаята, оставяйки го да лежи така.
Той се опита да я спре.
— Не, остави ме да довърша — каза тя дрезгаво, съсредоточила поглед в стената. — Когато напуснах стаята му, си помислих, че всичко е много просто. Бебета се задушават всеки ден. Никой никога нямаше да разбере. Обаче щом се върнах да го видя умряло, то бе живо, Дейвид! Да, живо, легнало по гръб, живо, усмихнато и дишащо. И след това аз не можех вече да го докосна отново. Оставих го там и не се върнах — нито да го нахраня, нито да го погледна или за каквото и да било. Може би готвачката се е грижила за него. Нямам никаква представа. Всичко, което знам, е, че плачът му не ме остави да заспя и аз размишлявах цяла нощ, обикалях от стая в стая и ето, че сега съм болна. — Тя почти бе привършила. — Бебето си лежи в кошарката и премисля различните начини да ме убие. Прости начини. Защото знае, че аз знам твърде много за него. Аз изобщо не го обичам — няма никаква защита между нас; и никога няма да има.
Тя замлъкна. Затвори се в себе си и най-накрая заспа. Дейвид Лейбър постоя за известно време надвесен над нея, неспособен да помръдне. Кръвта бе замръзнала в тялото му и нито клетка не помръдваше никъде.
На следващата сутрин имаше само едно нещо, което трябваше да се направи. И той го стори. Отиде до кабинета на доктор Джефърс, разказа му цялата история и се заслуша в търпеливите отговори на Джефърс.
— Не го приемай така навътре, синко. Напълно естествено е майките да мразят понякога своите деца. Имаме си термин за това — амбивалентност. Способността да ненавиждаш, докато обичаш. Влюбените често се мразят един друг. Децата се отвращават от майките си.
Дейвид го прекъсна:
— Аз никога не съм мразел майка си.
— Естествено, че няма да си го признаеш. Хората не обичат да си признават ненавистта, която изпитват към тези, които обичат.
— Значи Алис мрази бебето си, така ли излиза?
— По-добре да кажем, че има някаква мания или фикс-идея. Тя е отишла една стъпка по-далеч от обичайната, често срещана амбивалентност. Цезаровото сечение донесе детето в нашия свят и почти не изхвърли Алис от него. Тя обвинява бебето за това, че без малко не предизвика смъртта й, както и за пневмонията. Тя проектира своите проблеми върху най-близкия обект, който й е под ръка, използвайки го като източник на вина. Всички правим така. Спъваме се в някакъв стол и започваме да ругаем мебелировката, а не нашата тромавост. Пропускаме при игра на голф и проклинаме терена или направата на топката. Ако бизнесът ни се провали, обвиняваме боговете, времето, лошия си късмет. Единственото, което мога да ти кажа, е онова, което ти казах преди. Обичай я. Това е най-великото лекарство на света. Намирай всевъзможни начини да й покажеш своята обич, давай й сигурност. Намери начин да й покажеш колко безобидно и невинно е детето. Накарай я да почувства, че това бебе си е струвало риска. След известно време тя ще се поуспокои, ще забрави за смъртта и ще заобича детето. Ако не се оправи до месец-два, обади ми се. Аз ще ви препоръчам добър психиатър. Сега тръгвай и разкарай тази гримаса от лицето си.
Когато дойде лятото, нещата като че ли се поуталожиха. Дейвид работеше, потопен напълно в служебните си проблеми, но се стараеше винаги да отделя достатъчно време за жена си. Тя, от своя страна, предприе дълги разходки, насъбра сили, от време на време се впускаше в леки игри на бадминтон. Напоследък рядко губеше настроението си и не изпадаше в депресии. Изглежда се бе избавила от страховете си.
С изключение на една определена вечер, когато силен летен вятър задуха около къщата, топъл и внезапен, разтърсвайки дърветата като множество сияйни дайрета. Алис се събуди треперейки, пъхна се в обятията на съпруга си и се остави той да я утешава и разпитва какво не е наред.
— Има нещо в стаята, което ни наблюдава — рече тя.
Той включи осветлението.
— Отново си сънувала — каза. — Но вече си по-добре. Не си имала проблеми от доста време.
Тя въздъхна, когато той изгаси лампата, а после бързо заспа. Той я прегърна, мислейки си какво прекрасно създание е тя, след което също се унесе.