Изведнъж чу вратата на спалнята да се открехва с няколко сантиметра.
На прага нямаше никой. Нямаше причина вратата да се отваря. Дори вятърът бе утихнал.
Той изчака. Стори му се, че вече цял час лежи в мрака, потънал в безмълвие.
След това, някъде много далеч, стенейки като някакъв малък метеор, умиращ в огромната мастилена шир на космоса, бебето започна да плаче в детската.
Беше едва доловим, самотен звук, носещ се сред звездите и мрака, сред дишането на жена му в неговите обятия и воя на вятъра, който се бе пробудил и сега отново разлюляваше дърветата.
Лейбър започна да брои до сто — бавно. Плачът продължи.
Внимателно отмествайки ръката на Алис от себе си, той стана от леглото, нахлузи си чехлите, наметна халата и излезе тихичко от стаята.
„Ще сляза долу, ще стопля малко мляко, после ще го дам на…“
Чернотата го погълна. Кракът му се подхлъзна на нещо и подскочи. Препъна се в нещо меко. Полетя към нищото.
Той протегна ръце напред, като по чудо успявайки да се хване за парапета. Тялото му спря падането си. Той сграбчи с всички сили парапета и изруга.
„Мекото нещо“, което бе предизвикало подхлъзването му, се прекатури и се спря няколко стъпала по-долу. Главата му бучеше. Сърцето му се блъскаше в гърлото му, което се бе вцепенило и свило от болка.
Защо някои безотговорни хора оставят нещата разпилени из цялата къща? Той напипа с пръсти предмета, който за малко да го запрати през глава надолу по стълбите.
Ръката му застина вцепенена. Дъхът му замря. Сърцето му прескочи един или два удара.
Предметът, който държеше в ръка, бе играчка. Голяма, досадна, съшита от различни части кукла, която той беше купил за забавление за бебето.
Алис го закара на работа с колата на следващия ден.
Тя намали скоростта на половината път до центъра, отби до бордюра и спря. След което изправи седалката си и погледна мъжа си в очите.
— Искам да отида на почивка. Не знам дали ще можеш да го уредиш сега, скъпи, но ако не можеш, моля те, пусни ме да отида сама. Можем да намерим някой, който да се грижи за бебето, сигурна съм в това. Но аз просто трябва да се махна оттук. Мислех си, че съм преодоляла това — това чувство. Но не съм. Не мога да остана в една стая с него. Той ме гледа така, все едно също ме мрази. Не мога да го докосна и с пръст; всичко, което знам, е, че искам да се разкарам надалеч, преди нещо да се случи.
Той излезе от колата, заобиколи, застана до нея, накара я да се отмести и влезе вътре.
— Единственото нещо, което ще направиш, е да се срещнеш с добър психиатър. И ако той е съгласен за почивката — е, добре, така да бъде. Но това не може да продължава повече — стомахът ми е на възли през цялото време. — Той включи двигателя. — Аз ще карам през остатъка от пътя.
Главата й бе увиснала; тя се опитваше с всички сили да задържи сълзите си. Когато стигнаха до сградата, където се намираше офисът на Дейвид, тя надигна глава и изрече:
— Добре. Уреди ми час. Ще поговоря с когото искаш, Дейвид.
Той я целуна.
— Сега говорите разумно, госпожо. Смятате ли, че можете да се приберете вкъщи без проблем?
— Разбира се, глупчо.
— Тогава ще те видя на вечеря. Карай внимателно.
— Не карам ли внимателно винаги? Чао.
Той остана на тротоара, загледан след отдалечаващата се кола, а вятърът развяваше нейната дълга, тъмна, сияйна коса. Горе, минута по-късно, той позвъни на Джефърс и си уреди преглед с надежден невропсихиатър.
Дневната работа не му вървеше. Всичко бе обвито в някаква мъгла, сред която той виждаше Алис — изгубена и зовяща го по име. Такава голяма част от нейния страх се бе предала и на него. Всъщност тя почти го бе убедила, че детето не е съвсем нормално в някои отношения.
Той диктуваше дълги, лишени от вдъхновение писма. Провери някои доставки в приземното помещение. Трябваше да поразпита помощниците си за туй-онуй, направи го и продължи да се занимава със задълженията си. Към края на деня вече бе страшно изтощен, главата му пулсираше и той бе изключително щастлив да се върне у дома.
Докато слизаше надолу с асансьора, се замисли: ами ако бях казал на Алис за играчката — тази парцалена кукла — в която се спънах на стълбите миналата нощ? Господи, това нямаше ли да я запрати с пълна сила към първоначалното й състояние? Не, за нищо на света няма да й кажа. Нещастните случаи са си, в крайна сметка, нещастни случаи.
Дневната светлина трептеше в небето, докато той се прибираше вкъщи с такси. Пред къщата той се разплати с шофьора и пое бавно по циментовата пътечка, наслаждавайки се на светлината, която още изпълваше небето и оцветяваше дърветата, без да е отстъпила място на спускащия се мрак. Бялата колониална фасада на къщата изглеждаше неестествено тиха и необитаема, след което той си припомни, че всъщност е четвъртък и наетата прислуга, от която се възползваха от време на време, имаше почивен ден.