Гласът на Лейбър беше станал много нисък, много мек.
— Моето малко бебенце, лежащо в кошарката си посред нощ, личицето му е мокричко и червеничко, а той едва си поема дъх. От плач ли? Не-е-е. От измъкването от кошарката, от пълзенето на дълги разстояния през тъмните коридори и стаи. Моето малко сладко бебенце. Как искам да го убия.
Лекарят му подаде чаша вода и някакви хапчета.
— Няма да убиваш никого. Сега ще си починеш добре — ще спиш през следващите двайсет и четири часа. Сънят ще промени решението ти. Вземи това.
Лейбър изгълта хапчетата и се остави да бъде заведен горе по стълбите до спалнята, плачейки и усети как доктор Джефърс го слага да легне, и го завива внимателно. Лекарят изчака, докато Дейв не потъна в дълбок сън, след което напусна къщата.
На горния етаж Лейбър потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко.
В просъница той чу някакъв шум.
— К-к-какво — к-какво е това! — запита се немощно.
Нещо помръдна в стаята.
Дейвид Лейбър заспа дълбоко.
Много рано на следващата сутрин доктор Джефърс спря колата си пред дома на семейство Лейбър. Беше наистина прекрасна утрин и той бе дошъл да откара Дейвид за известно време извън града, сред природата, докато се възстанови. Навярно той още спеше на горния етаж. Джефърс му бе дал достатъчно успокоително, за да го приспи най-малко за петнайсет часа.
Той натисна звънеца на входната врата. Никакъв отговор. Слугите навярно още не бяха пристигнали. Джефърс натисна дръжката и вратата се отвори. Той пристъпи вътре, оставяйки медицинското си куфарче на най-близкия стол.
Нещо бяло помръдна за миг на върха на стълбите. Едва забележимо движение, след което се изгуби от поглед. Джефърс едва го мярна.
Миризмата на газ се усещаше из цялата къща.
Лекарят се втурна нагоре по стълбите, нахлувайки с трясък в спалнята на Лейбър.
Дейвид лежеше бездиханен на леглото, а стаята буквално преливаше от газ, излизащ със съскане от отвъртяния вентил в основата на стената до вратата. Джефърс го затегна, след което отвори широко всички прозорци и се върна при тялото на Лейбър.
То бе студено. Дейвид беше мъртъв най-малко от няколко часа.
Кашляйки задавено, докторът излезе от стаята, а очите му сълзяха. Лейбър не беше пуснал газта сам. Той просто не можеше да е направил това. Приспивателните бяха толкова силни, че нямаше да се събуди до обяд. Не беше самоубийство. Или пък имаше такава възможност?
Джефърс стоя в коридора няколко минути. После се отправи към вратата на детската. Тя бе затворена. Той я отвори. Влезе вътре и се приближи до кошарката.
Тя беше празна.
Той постоя, олюлявайки се, до кошарката за половин минута, след което измърмори нещо под носа си.
— Вратата на детската се е затворила. Ти не си могъл да се върнеш в кошарката си, където би бил на сигурно място. Изобщо не си и очаквал, че вратата ще се затръшне. Да-а-а, дребно нещо като затворена врата може да обърка и най-добрия план. Ще те намеря някъде из къщата, криещ се, преструвайки се на нещо, каквото не си. — Лекарят изглеждаше замаян. Той положи ръка на челото си и се усмихна вяло. — Боже мой, сега говоря също като Алис и Дейвид. Но не мога да си позволя никакви рискове. Не съм убеден в нищо, но не мога да си позволя да поема никакъв риск.
Той тръгна надолу по стълбите, отвори медицинската си чанта, извади някакъв предмет оттам и го стисна здраво в ръка.
Нещо прошумоля в коридора. Нещо много малко и много тихо. Джефърс се обърна внезапно.
Наложи ми се да направя операция, за да те извадя на бял свят, помисли си той. Сега, предполагам, ми се налага да направя същото, за да те върна обратно.
Доктор Джефърс направи десетина бавни, уверени крачки по коридора. По едно време вдигна високо ръката си, така че слънчевите лъчи да я облеят.
— Виж, дребосъче! Нещо лъскаво — нещо красиво!
Скалпел.