Обикновено успявах да се справя, но възникваха и неприятности. Една малка случайност и четиринайсет става тринайсет, а осем става седем.
В началото на септември малката ми дъщеря ме посети и отбеляза колко уморен изглеждам. Попита ме дали не се претоварвам в работата си. Също така забеляза, че всички предмети, които майка й не беше взела след развода, бяха наредени във формата на, както тя ги нарече, „житни кръгове“. Каза ми: „Май развиваш някои странности с възрастта, тате…“ Тогава реших, че трябва да се върна в Акърмановия парцел, но този път посред бял ден. Помислих си, че ако го видя на дневна светлина, ако видя няколко нищо неозначаващи скали, стърчащи от неокосената трева, ще осъзная колко глупава е цялата тази работа и маниите ми ще се разлетят като пухчета от глухарче на вятъра. И, честно казано, адски ми се искаше да стане така. Защото броенето, докосването и подреждането изискват много време и усилия. Както и голяма отговорност.
На път за там се отбих във фотостудиото, където проявявах лентите си, и видях, че снимките, направени онази вечер на Акърмановия парцел, не са излезли. Кадрите представляваха сиви правоъгълници, сякаш бяха замъглени от някакво силно лъчение. Това ме накара да се замисля, но не можа да ме спре. Взех назаем дигиталния фотоапарат на един от работещите в студиото — това е въпросната камера, чиито вътрешности изпържих, и потеглих с пълна газ към Мотън. Искате ли да чуете нещо глупаво? Чувствах се като човек, пострадал сериозно от отровен бръшлян, който бърза към аптеката за мехлем. Обаче усещането беше точно такова — на силен сърбеж. Броенето, докосването и подреждането бяха като своеобразно почесване, но колкото и да се чешеш, ще постигнеш само временно облекчение. И нищо чудно само да разшириш възпалената зона. Онова, което исках аз, беше изцеление. Едва ли щях да го получа с връщането си в Акърмановия парцел, ала тогава не го знаех, разбирате ли? Правилно са казали хората — най-добрият начин да усвоим нещо е като се захванем с него. А най-много се учим от провалите и грешките си.
Денят беше прекрасен, без нито едно облаче в небето. Листата бяха все още зелени, ала въздухът излъчваше онази сияйна прозрачност, която се наблюдава единствено при смяна на сезоните. Бившата ми жена обичаше да казва, че ранните есенни дни са нашата награда, задето сме търпели опашките за бира на туристите и летовниците в продължение на цели три месеца. Чувствах се добре — съвсем ясно си го спомням. И бях уверен, че ще успея да сложа край на тази лудост. Докато карах към Акърмановия парцел, слушах сборния албум с най-големите хитове на „Куин“ и си мислех колко божествено звучи Фреди Меркюри, каква кристална яснота притежава гласът му. Явно наистина съм се намирал в добро настроение, понеже припявах на музиката. В Харлоу преминах на другия бряг на Андроскогин — водата под стария мост „Бейл Роуд“ беше толкова искряща, че чак очите те заболяваха, — и видях рибка да подскача на повърхността. Това ме накара да се засмея. Не се бях смял така от онази вечер в Акърмановия парцел и усещането толкова ми хареса, че го направих отново.
После пътят се заизкачва по възвишението „Бой Хил“ — сигурен съм, че знаете къде се намира, — минавайки покрай гробището „Серенити Ридж“. Там бях направил някои доста добри снимки, макар че така и не ги бях включил в някой от календарите си. След не повече от пет минути стигнах до познатия ми черен път. Понечих да завия по него, ала в следващия миг натиснах рязко спирачките. Точно навреме. Ако бях реагирал по-бавно, като нищо щях да разцепя радиаторната решетка на тойотата на две. Пътят бе преграден с верига, на която висеше табелка с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“.
Бих могъл да си кажа, че това е просто съвпадение, че собственикът на земята — който едва ли се казваше Акърман, макар че не бе изключено, слага веригата с табелката всяка есен, за да държи ловците извън границите на имота си. Ловният сезон за елени обаче започваше чак на първи ноември, а този за птици — не по-рано от октомври. Според мен обаче някой наблюдаваше парцела. Най-вероятно с бинокъл или с някое по-необичайно приспособление. Някой знаеше, че съм идвал тук и че навярно ще се върна.
„Е, зарежи! — казах си аз. — Освен ако не искаш да те арестуват за нахлуване в частна собственост и да изтипосат снимката ти в местния «Зов». Ще бъде страхотна реклама за бизнеса, нали?“
Ала вече не можех да се откажа — не и ако имах и най-малкия шанс да отида на тази поляна, да се уверя с очите си, че там няма нищо, и в крайна сметка да се почувствам по-добре. Защото — обърнете внимание на това! — в същото време, докато си казвах, че ако някой иска да не нарушавам частната му собственост, е добре да се съобразя с желанието му, преброих буквите на табелата и те излязоха двайсет и три, което е ужасно число, много по-лошо от тринайсетицата. Знаех, че е лудост да разсъждавам по този начин, ала в края на краищата разсъждавах по този начин и някаква част от мен знаеше, че в това няма нищо налудничаво.