На паркинга имаше само една кола, което не беше изненадващо предвид късния час. Щом доближи, видя, че е крайслер „ПТ Крузър“ — автомобилът, който винаги предизвикваше у него насмешка, защото му напомняше гангстерска кола от трийсетте.
Паркира на шест-седем метра от него, изключи двигателя и огледа паркинга, преди да слезе от колата. Не спираше тук за пръв път и никога нямаше да забрави случая, когато зърна голям тромав алигатор да пълзи по асфалта. Влечугото приличаше на застаряващ шишкав бизнесмен, запътил се за важна среща, и хем го изплаши, хем го удиви. Сега обаче нямаше подобни заплахи и след като слезе, той с небрежен жест насочи дистанционното към колата и натисна бутона. Ягуарът послушно изписука, намигна му с фарове и за миг писателят видя сянката си на асфалта… но чия ли беше тя? На Дикстра или на Хардин?
„На Джон Дикстра — каза си той. — Хардин го няма — остана на около шейсет-седемдесет километра назад.“ Обаче си изкара страхотно и произнесе блестяща (и доста забавна) реч на презентацията след вечерята. Завърши с обещанието да изпрати Псето при всеки, който не внесе щедра благотворителна лепта в полза на организацията, издаваща аудиокниги и статии за незрящите студенти.
Закрачи към постройката, токовете на каубойските му боти потракваха по асфалта. Джон Дикстра за нищо на света не би се появил пред публика с избелели дънки и каубойски боти, особено ако му предстоеше да държи реч, ала Хардин бе замесен от друго тесто. За разлика от стеснителния университетски преподавател на него изобщо не му пукаше какво ще си кажат околните.
Вляво беше дамската тоалетна, вдясно — мъжката, по средата имаше нещо като старовремска веранда, където човек можеше да намери куп рекламни брошури с туристическите атракции на Централна и Южна Флорида. Естествено имаше и автомати за закуски и безалкохолни напитки, а архаичният апарат за продажба на пътни карти приемаше само петачета. От двете страни на входа бяха залепени плакати със снимките на изчезнали деца, които изпълниха Дикстра с ужас. Колко ли от тези деца, запита се той, бяха погребани във влажната песъчлива почва, или бяха изядени от алигаторите? И колко бяха пораснали дотолкова, за да разберат, че бездомниците, които търгуваха с плътта им и от време на време сами блудстваха с тях, всъщност са техните майки и бащи? Гледаше със свито сърце откритите им невинни лица, под които бяха изписани абсурдните суми, предлагани като възнаграждение — 10 000, 20 000, 50 000 и дори 100 000 долара (за усмихнатото, изчезнало през 1980 година русо момиченце; сега би трябвало да бъде млада жена, ако беше жива… ала по всяка вероятност не беше). Имаше и табелка, предупреждаваща, че престоят над един час е забранен.
„Кой ли би искал да се застоява тук?“ — помисли си той и се заслуша в шепота на среднощния ветрец в листата на палмите. Някой психар, ето кой. Човек, за когото червеният бутон става все по-привлекателен, докато месеците и годините профучават край него като ръмжащи по магистралата грамадни камиони.
Обърна се към мъжката тоалетна и се вкамени. Някаква жена зад него, чийто глас прозвуча плашещо близо, подвикна:
— Недей, Лий. Недей, скъпи, моля те!
Плесница, последвана от приглушено тупване. Бе повече от ясно, че става дума за побой. В съзнанието му изникна ясен образ, сякаш видя отпечатъка от длан на бузата на жената, как главата й се удря в бежовата стена и косата й (руса? черна?) донякъде омекотява удара. Жената заплака. Под силната светлина на неоновите лампи той видя, че целият е настръхнал. Прехапа долната си устна.
— Мръсна курва.
Гласът на Лий беше равен и в същото време безпардонен. Въпреки че думите бяха произнесени ясно и отчетливо, Дикстра веднага разбра, че мъжът е пиян. Може би защото често беше слушал подобни гласове — в парковете, на карнавалите, в мотелите, където стените са толкова тънки, че когато се спусне нощта и затворят баровете, чуваш всяка дума на съседите си. Репликите на жената в този разговор (ако изобщо можеше да се нарече разговор) също не звучаха трезво, ала доминиращата емоция в тях беше страхът.
Дикстра стоеше пред входа на мъжката тоалетна, обърнал гръб на дамската. Стоеше в сенките, а от двете му страни снимките на изчезналите деца шумоляха под вятъра като палмови листа. Стоеше неподвижно, чакаше и се надяваше, че случващото се в женската тоалетна няма да има продължение. Обаче имаше. Изневиделица в главата му изплува текст от едно кънтрипарче: „Щом ми просветна, че хич не ме бива, вече бях твърде богат, че да си кажа: Стига.“