Последва още един шамар и нов изблик на плач. Секунда по-късно мъжът отново затвори и този път си пролича, че не само е пиян, но и необразован. Дикстра изведнъж осъзна, че знае много неща за този тип — че винаги е сядал най-отзад в часовете по литература в гимназията; че щом се прибере вкъщи, пие млякото направо от кутията; че са го изритали от колежа на втората или третата година и че професията му изисква да носи ръкавици и да държи макетно ножче в задния си джоб. По принцип не биваше да прави подобни смели обобщения — все едно да кажеш, че всички афроамериканци притежават вродено чувство за ритъм, или че всички италианци плачат, когато ходят на опера, но в единайсет часа тази вечер, заобиколен от обявите за изчезнали деца (незнайно защо печатани все на розова хартия, сякаш това бе цветът на издирваните), Дикстра знаеше, че предположенията му са верни.
— Мръсна малка курва.
„Има лунички — помисли си той. — И бързо се сдобива с тен. Тогава изглежда обиден на целия свят и обикновено наистина е така. Има ли пари, пие мексикански ликьор с аромат на кафе, обаче най-често порка…“
— Моля те, Лий, недей… — простена жената и Дикстра си помисли: „Не правете така, госпожо! Не виждате ли, че така само влошавате положението си? Не разбирате ли, че като гледа как ви текат сополите, той озверява още повече?“ — Не ме бий повече, не ми е д…
Фрас!
Ударът бе последван от поредното тупване и кратък хлип, напомнящ кучешко скимтене. Типът с крайслера отново я бе зашлевил с такава сила, че главата й отскочи от бежовата стена на тоалетната. Какъв беше онзи стар виц? „Защо всяка година в Америка има над триста хиляди случая на домашно насилие? Защото… не слушат… мамка им мръсна!“
— Шибана курва. — Явно тези две думи бяха за Лий като Светото писание. Откъс от Второто послание към Алкохолианите. А най-ужасното беше липсата на емоции в гласа му. По-добре да изпитваше гняв. Гневът му щеше да е по-безопасен за тази жена. Гневът беше като пари, възпламеняващи се от най-малката искрица и моментално изгарящи без следа, но този тип изглеждаше… вманиачен. Нямаше да я удари отново, после да й се извини… плачейки заедно с нея. Случвало се беше преди, но не и тази нощ. Тази нощ той щеше да се забавлява дълго-дълго с нея. Помогни ми, дево свята, да спечеля в играта.
„Какво да направя? Каква е ролята ми в тази история? Изобщо отредена ли ми е някаква роля?“
Едно беше сигурно — нямаше да влезе в мъжката тоалетна и да се отдаде на блаженото облекчаване на мехура си; тестисите му бяха като две твърди камъчета, боляха го не само бъбреците, а и гърбът и бедрата. Сърцето му беше като жребец, препускащ в тръс, вероятно щеше да се впусне в галоп при следващия удар. Навярно щеше да мине поне час, преди да може да се изпикае (въпреки препълнения си мехур), дори тогава облекчаването щеше да е бавно и болезнено. О, Господи, как му се искаше този час вече да е изтекъл и да се намира на стотина километра от това място!
„Какво ще правиш, ако отново я удари?“
И още един въпрос: какво би сторил, ако жената побегне, а господин „ПТ Крузър“ се втурне подире й? Изходът от женската тоалетна беше само един и Джон Дикстра го препречваше. Джон Дикстра с каубойските боти на Рик Хардин, обути специално за срещата в Джаксънвил, където авторите на трилъри и криминалета (сред които имаше и доста шишкави лелки с пастелни костюми) се събираха веднъж на две седмици, за да си побъбрят за писане, агенти и продажби, както и да поклюкарстват един за друг.
— Лий-Лий, не ме бий, моля те! Моля те, не ме бий. Ще нараниш бебето.
Лий-Лий. Мили боже!
Ето ти още един проблем: бебе. „Ще нараниш бебето.“ Добре дошъл в шибания риалити канал!
Изведнъж му се стори, че галопиращото му сърце пропада. Имаше чувството, че стои в нишата между мъжката и дамската тоалетна поне от четирийсет минути, обаче като си погледна часовника, с удивление установи, че от момента на първия удар бяха минали не повече от четирийсет секунди. Явно всичко се дължеше на субективната природа на времето и светкавичните мисловни връзки, които мозъкът правеше под въздействието на екстремни ситуации. Много пъти беше писал за това, подобно на повечето автори на съспенс и крими. Следващия път в Джаксънвил щеше да говори на тази тема и непременно щеше да спомене и неприятния инцидент. Как си беше казал: „Второто послание към Алкохолианите.“ Е, навярно темата щеше да се окаже малко мрачна за колегите му по перо, но пък…