Доктор Брейди се облегна на стола си и сплете пръсти на невероятно мършавите си гърди.
— Да ти кажа право — подхвана, — тази стойност не е толкова лоша. — Той вдигна показалец. — Като се има предвид как се храниш.
— Знам, че съм прекалено пълен — смирено промърмори Сифкиц. — Смятах да започна диета. — В действителност изобщо не беше имал подобни намерения.
— Ще ти кажа и друго — продължи Брейди. — Не си прекалено пълен. Като се има предвид как се храниш, разбира се. А сега ме слушай внимателно, защото само веднъж изнасям подобна лекция на пациентите си. По-точно на мъжете. Защото стане ли дума за наднормено тегло, жените направо ми проглушават ушите. Ако им позволя, де. Готов ли си?
— Да. — Сифкиц се опита да му подражава и да сплете пръсти на гърдите си, обаче откри, че не може. Онова, което откри (по-точно преоткри), беше, че има цици. Доколкото знаеше, „стандартната екипировка“ на мъжете, наближаващи четирийсетте, не включваше подобни атрибути. Отказа се от сплитането на пръсти и отпусна длани на скута си. Колкото по-скоро започнеше лекцията, толкова по-скоро щеше да приключи.
— Ти си на трийсет и осем години и си висок малко над метър и осемдесет — подхвана лекарят. — Теглото ти би трябвало да е около осемдесет и шест килограма, а холестеролът — 190. Преди много време, говоря за седемдесетте години на миналия век, не се смяташе за толкова страшно стойността на холестерола да е 240, само че тогава още беше разрешено да се пуши в чакалните на болниците. — Той поклати глава. — Връзката между високия холестерол и сърдечните заболявания беше съвсем очевидна. С течение на времето стойност 240 беше отречена като нормална. Ти си от хората, които имат добър метаболизъм. Не страхотен, а добър. Точно така. Колко често се храниш в „Макдоналдс“ и други закусвални? Два пъти седмично ли?
— Май един път — промърмори Сифкиц. Истината обаче бе, че посещаваше веригите за бързо хранене между четири и шест пъти седмично. Без да се броят спонтанните отскачания до „Арбис“ през почивните дни.
Доктор Брейди вдигна ръка, сякаш за да каже: „Ти решаваш.“ Сифкиц се сети, че това всъщност е мотото на закусвалнята „Бъргър Кинг“.
— Е, със сигурност се храниш някъде, както показва кантарът. В деня на прегледа тежеше сто и един килограма — числото приблизително отговаря на нивото на холестерола ти.
Сифкиц потръпна и лекарят се поусмихна, но поне усмивката му беше съчувствена.
— Ето как е протекъл животът ти досега — продължи Брейди. — Годинките напредват, а ти си продължил да се тъпчеш така, все едно си тийнейджър. Благодарение на сравнително добрата ти обмяна досега тялото ти се е справяло. За да е по-разбираемо, ще си представим, че процесът на обмяната се осъществява от група работници — мъже с дочени панталони и боти „Док Мартенс“.
Сифкиц си помисли: „По-разбираемо за теб. За мен е тъмна Индия.“ Междувременно погледът му непрекъснато се стрелкаше към черното число 226.
— Тяхната работа е да улавят всичко, което пускаш в хранопровода си, и да го разпределят. Една част препращат в различните производствени цехове, останалото изгарят. Ако им изпращаш прекалено големи количества, те не могат да се справят и напълняваш. Тъкмо това се е случвало, макар и постепенно. Ако не предприемеш някакви мерки обаче, процесът ще се ускори. Причините са две. Първо, сега производствените съоръжения в тялото ти се нуждаят от по-малко гориво. Второ, тружениците на метаболизма — мъжагите с дочени панталони и татуировки по ръцете, остаряват. Вече не са ефективни като преди. Все по-бавно сепарират храната, която трябва да се пренасочи за изгаряне. А и понякога роптаят.
— Роптаят ли? — облещи се Сифкиц.
Доктор Брейди, който още беше сплел пръсти на хилавите си гърди, кимна. („Гърди на туберкулозен. Със сигурност няма женски цици“ — хрумна на Сифкиц.) Хрумна му още, че главата на диетолога е като на невестулка — зализана, с пронизващи очи.
— Точно така. Мърморят си под нос: „Тоя няма ли да се спре за малко? Да не ни мисли за супермени? Защо не ни остави да си починем?“ А симулантът — във всяка бригада има такъв, вероятно ще каже: „Какво му пука за нас? Та нали той е шефът?“ И рано или късно ще постъпят като всички бачкатори, когато работата е твърде тежка, а нямат нито един ден почивка, камо ли платен отпуск — ще станат небрежни, ще се размотават и ще се излежават. После някой ще напусне, накрая ще дойде ден — разбира се, ако живееш достатъчно дълго, когато друг няма да се яви на работа, защото е получил сърдечен удар.