Не беше интроспективен тип, но докато се връщаше от книжарницата с пътен атлас, пъхнат под мишницата, той се запита какво го е въодушевило толкова. Умереното ниво на холестерола ли? Едва ли. Проповедта на доктор Брейди за това колко трудна става борбата с килограмите, щом човек прехвърли четирийсетте? Може би, но не дотолкова. Дали пък вече не беше готов за промяна? Май да.
Труди беше починала от левкемия (ненаситният рак беше изял червените й кръвни телца) и Сифкиц беше до нея в болничната й стая, когато тя напусна този свят. Помнеше колко дълбоко беше последното й дихание и как мършавите й гърди се бяха надигнали за последен път. Сякаш Труди знаеше, че идва краят и че това ще е последната й глътка въздух. Още си спомняше звука: „Ааааааах!“ И как след това гърдите й не помръднаха. Донякъде през последните четири години и той беше съществувал в същата бездиханна празнота. Чак сега вятърът започваше да издува платната на живота му.
Имаше обаче и още нещо, и то по-важно — работниците, които доктор Брейди беше извикал, а Сифкиц беше нарекъл Берковиц, Уилан, Карлос и Фреди. На доктор Брейди не му пукаше за тях, за него тружениците на метаболизма бяха само метафора. Задачата му беше да накара пациента да обърне малко повече внимание на здравето си, нищо повече — метафората му не се различаваше от тази на майката, която казва на детето си, че джудженцата ще излекуват ожуленото му коляно.
Сифкиц обаче не се бе съсредоточил в…
„Не ме е грижа какво ще стане с мен — каза си, докато ровеше за ключа от външната врата. — Никога не ми е пукало. Интересувам се от онези хорица, смазани от безкрайната работа. И от пътя. Защо се претрепват да го разчистват? Накъде води?“
Той реши, че пътят води към Хъркимър — градче до канадската граница. На картата на щата Ню Йорк откри тънка синя линия, която започваше от Пъкипси (намиращ се на юг от столицата на щата), и след дълго криволичене стигаше до Хъркимър. Триста и двайсет, може би дори пет хиляди километра. Той намери по-подробна карта и с кабарче отбеляза началото на пътя на стената редом с… как се наричаха тези рисунки? Стенопис не беше точната дума. В крайна сметка избра думата проекция.
Същия ден се качи на стационарния велосипед и си представи, че зад него е град Пъкипси, а не старият телевизор, пренесен тук от собственика на апартамент №2, купчината куфари от апартамент №3 и покритият с брезент кросов мотоциклет на човека от номер четири. Пред него се простираше тесният селски път, изобразен на атласа като тънка криволичеща линия, която в подробната карта вече имаше название — Олд Райнбек Роуд. Той нулира километража на велотренажора, втренчи се в боклуците, струпани в ъгъла, и си помисли: „Това е пътят към доброто здраве. Запомни този факт и вече няма да се питаш дали не си превъртял след смъртта на Труди.“
Само че сърцето му биеше по-бързо от нормалното (сякаш вече беше започнал да върти педалите), освен това изпитваше усещането, което изпитват повечето хора, преди да предприемат пътуване към място, на което ще се запознаят с нови приятели и дори ще преживеят вълнуващи приключения.
Над дисплея на велотренажора имаше поставка за чаши и той затъкна вътре кутийка „Ред Бул“ — напитка, смятана за енергийна. Носеше вехта спортна риза с къси ръкави и шорти, чието предимство беше, че имаха джоб. Вътре беше пъхнал две бисквити от овесено брашно със стафиди. Нали лекарите твърдяха, че овесът и стафидите разграждат липидите.
Което го подсети за момчетата от компанията „Липид“ — работният им ден беше приключил. На другата картина, онази в апартамента му — безполезна, непродаваема и нехарактерна за него, те още се трудеха, но тук, долу, вече се бяха качили на камиона на Фреди и бяха потеглили обратно към… към…
— Към Пъкипси — каза той. — Слушат местната радиостанция и пият бира. Днес… между другото, какво работихте днес, момчета?
Някой му прошепна:
— „Монтирахме дренажни тръби. Придошлата река за малко не отнесе пътя край Прайсвил. След това се чупихме по-рано.“
Добре. Много добре. Сега нямаше да му се наложи да слиза от велосипеда и да заобиколи пеш наводнения участък от пътя.
Ричард Сифкиц се втренчи в стената и завъртя педалите.
III. По пътя за Хъркимър
През есента на две хиляди и втора, една година след срутването на кулите-близнаци, Ню Йорк се връщаше към леко параноична версия на нормалното съществуване… само дето в Ню Йорк леко параноично означаваше нормално.