Ричард Сифкиц се чувстваше по-нормален и по-щастлив от всякога. Животът му беше подреден и хармоничен. Сутрин работеше по някоя от текущите поръчки и така изкарваше достатъчно, за да се издържа, освен това напоследък поръчките май се увеличаваха. Вестниците тръбяха, че икономиката отива на зле, но за Ричард Сифкиц — художник на свободна практика, икономиката си беше съвсем наред.
Продължаваше да обядва в ресторанта на Дугън, намиращ се на съседната пряка, но вече си поръчваше салата, не двоен чийзбургер като преди, а следобед работеше върху новата картина — детайлизирана версия на проекцията в сутерена. Картината, изобразяваща работната група на Берковиц, беше преместена встрани и покрита с вехт чаршаф. Повече не му трябваше. Целта му беше да пресъздаде по-правдоподобно пътя за Хъркимър, който бе нарисувал на стената в сутерена, но без работниците. Защо да не са си отишли? Нали напоследък сам поддържаше пътя? Точно така, при това се справяше отлично. В края на октомври отново си изследва холестерола при доктор Брейди и числото беше отпечатано в черно, а не в червено. 179. Лекарят беше възхитен, нещо повече — дори му позавидя.
— По-добър е от моя — каза. — Взел си нещата присърце, а?
— Май да.
— И биреното ти шкембенце почти се е стопило. Тренираш ли?
— Старая се — отвърна Сифкиц, без да се впуска в подробности. Тренировките му вече бяха странни — поне така биха ги определили някои хора.
— Ами тогава се фукай. Това е моят съвет.
Сифкиц се усмихна, но не взе присърце съвета.
Вечерите, които бяха четвъртият етап от ежедневието му, гледаше телевизия или четеше книга (вместо бира пиеше доматен сок) и се чувстваше уморен, но доволен от себе си. Лягаше си с един час по-рано отпреди и допълнителната почивка му се отразяваше много добре.
Най-важен беше третият етап от ежедневието му — времето между четири и шест следобед. През тези два часа въртеше педалите на велотренажора, придвижвайки се по синята криволичеща линия между Пъкипси и Хъркимър. На подробната карта бяха дадени местните названия на пътя — Олд Райнбек Роуд, Каскейд фолс Роуд, Удс Роуд. Северно от Пенистън пътят дори се наричаше Дъмп Роуд — шосето към бунището. Той помнеше как в началото петнайсетте минути въртене на педалите му се струваха цяла вечност. Сега обаче се случваше да се насилва да спре след втория час. Накрая си купи часовник с аларма и го нагласи да звъни в шест часа. Агресивното дрънчене беше достатъчно силно да го… ами…
Да го събуди.
Не можеше да повярва, че заспива, докато върти педалите със скорост от двайсет и четири километра в час, но изпитваше страх от алтернативата, а именно, че започва да полудява по пътя за Хъркимър. Или пък в сутерена на жилището си в Сохо, ако това звучеше по-добре. И че халюцинира.
Една вечер, докато щракаше дистанционното на телевизора, попадна на предаване за хипнозата. Интервюираха мъж, който се представи като хипнотизатора Джо Сатъри, и твърдеше, че всеки човек ежедневно се подлага на самохипноза.
— Използваме я сутрин, за да се настроим за работа; използваме я, когато се опитваме да схванем съдържанието на някоя книга или филм; използваме я, за да се приспим вечер.
Изглежда, най-много си харесваше последния пример. Обясни надълго и нашироко модела, който „успелите спящи“ следват вечер:
— Проверяват дали са заключени вратите или си наливат чаша вода, казват кратка молитва или медитират.
Сравни тези действия с похватите, използвани от хипнотизаторите, както и със своите подходи — броенето в обратен ред и убеждаването на субекта, че му се спи. Сифкиц се хвана за това твърдение като удавник за сламка, решавайки, че е в състояние на лека хипноза, докато върти педалите на велотренажора.
Защото през третата седмица, прекарана пред проекцията на стената, той вече не беше в нишата на сутерена. През третата седмица на практика беше на пътя за Хъркимър.
С удоволствие въртеше педалите по черния път, виещ се през гората, вдъхваше уханието на боровете, чуваше крясъците на враните и шумоленето на сухите листа. Велотренажорът се беше превърнал в трискоростния велосипед „Роули“, подарен му, когато беше на дванайсет години и живееше в покрайнините на Манчестър, Ню Хемпшир. Разбира се, докато навърши седемнайсет и взе шофьорска книжка, смени още няколко велосипеда, но без съмнение този беше най-хубавият. Пластмасовата поставка за чаши се превърна в нескопосан, но ефикасен метален пръстен, в който вместо „Ред Бул“ имаше кутия студен чай „Липтън“. Неподсладен.