Само че…
Само че хората, които са запознати с този тип истории, не биха очаквали точно такъв край, нали? Нито пък самият той.
Усещането, че някой го преследва, се засилваше от ден на ден, особено след като махна последната подробна карта на щата Ню Йорк и я замени с първата от канадските. Използвайки синята химикалка (същата, с която нарисува „Човекът с пушката“), той начерта лъкатушещо продължение на пътя за Хъркимър. Вече му се налагаше да върти по-бързо педалите. Често поглеждаше назад и се обливаше в пот. При приключване на упражненията беше толкова задъхан, че едва събираше сили да слезе от велотренажора и да изключи алармата.
Поглеждането назад сега му се струваше интересно. Първоначално щом се извърнеше, виждаше нишата и вратата към лабиринта от мазета. Виждаше и часовника, поставен върху празен кашон от портокали, онзи часовник, който отброяваше минутите, оставащи до шест часа. След това някакво червеникаво петно скриваше всичко, а когато се разнесеше, зад гърба на Сифкиц се появяваше пътят. Виждаха се пожълтелите листа на дърветата (вече не толкова ярки заради падащия здрач) и потъмняващото червено небе. По-късно той изобщо не забелязваше сутерена, щом се извърнеше назад. Единственото, което очите му различаваха, беше пътят, водещ обратно към Хъркимър.
Много добре знаеше какво ще се появи зад гърба му — фарове.
По-точно — фаровете на камиона на Фреди. Защото възмущението на Берковиц и хората му се беше превърнало в гняв. Чашата беше преляла след самоубийството на Карлос. Те го смятаха за виновен и затова го преследваха. А щом го настигнеха, щяха…
Какво? Какво щяха да направят?
„Ще ме убият — отчаяно си помисли той и продължи да върти педалите. — Не се прави, че не разбираш. Спипат ли те, това ще ти е краят. Яко си закъсал, според картата наблизо няма нито град, нито дори село. И да си скъсаш гласните струни от викане, пак няма да те чуе никой освен мечките и елените. Така че ако забележиш светлина или чуеш бръмчене на двигател (нали разбираш, има вероятност Фреди да кара със загасени фарове), няма да е зле веднага да се прибереш вкъщи, независимо дали е иззвънял часовникът или не. Чиста лудост е да останеш тук.“
Само че обратният път го затрудняваше. При включването на алармата велосипедът „Роули“ си оставаше велосипед поне още трийсет секунди. Пътят си оставаше път, а не съвкупност от цветни петна върху стената. Дори самата аларма звучеше някак приглушено. Хрумна му, че след време звукът й ще започне да му се струва не по-силен от този на пътническите самолети, летящи високо в небето.
Добил беше навика да затваря очи, а след това рязко да ги отваря. Тази хитринка засега вършеше работа, но той се съмняваше, че ще е за дълго. А след това какво? Да прекара нощта в гората, взирайки се в пълната луна, която прилича на кървясало око?
Не, онези щяха да го настигнат много преди това. Въпросът беше дали той щеше да им позволи да го хванат. Невероятно, но се колебаеше по този въпрос. Малко го беше яд на тях. Искаше му се да се изправи срещу Берковиц и другите от бригадата и да ги попита: „Какво очаквахте да направя, а? Да продължа да се тъпча като преди, да поглъщам поничка след поничка, докато дренажната тръба се запуши? Това ли искате?“
Същевременно осъзнаваше, че е лудост да им се противопостави. Да, беше в прекрасна форма, но пък те бяха трима. Пък и кой можеше да каже дали госпожа Карлос не им е дала пушката и не им е заръчала: „Хванете онова копеле и не забравяйте да му кажете, че първият куршум е от мен и момичетата!“
Спомни си за един свой приятел, който през осемдесетте се беше преборил с кокаиновата си зависимост. Той казваше, че първото, което трябва да се направи, е да се отървеш от белия прах. Да, човек винаги можел да си купи още, сега тази гадост се продава на път и под път, обаче това не е извинение да я държиш вкъщи, за да ти е под ръка, когато волята ти отслабне. В крайна сметка човекът беше изхвърлил в тоалетната запасите си от кокаин, а тръбичката за смъркане беше отишла на боклука. Въпреки че не сложи край на проблема си, все пак постави началото на края му.