Една вечер Сифкиц грабна отвертка и слезе в сутерена. При все че имаше намерение да разглоби велотренажора, той нагласи алармата за шест следобед. Просто му беше станало навик. Часовникът и бисквитите от овесено брашно бяха част от такъмите му — предмети, с които правеше хипнотични движения. След като превърнеше уреда в купчина части, щеше да изхвърли часовника в боклука. Точно както онзи негов приятел беше изхвърлил тръбичката си за смъркане на кокаин. Щеше да изпита тъга, разбира се. Малкото вярно часовниче със сигурност не беше виновно за идиотската ситуация. И въпреки това щеше да го прати на боклука.
„Престани да хленчиш и се дръж като истински мъж“ — така в детството му взаимно се окуражаваха приятелчетата му.
Забеляза, че уредът се състои от четири основни елемента, и разбра, че ще му е нужен френски ключ, за да го разглоби изцяло. Никакъв проблем. Отначало ставаше и с отвертка. С нея щеше да откачи педалите, а след това да помоли интенданта на сградата да му даде назаем френски ключ.
Опря коляно на пода, пъхна отвертката в първия винт… и се поколеба. Зачуди се дали приятелят му не е смръкнал една последна магистралка, преди да изхвърли коката в тоалетната. Ей-така, заради доброто старо време. Можеше да се обзаложи, че го е направил. Така приятелят му е щял да позасити малко наркотичния си глад и да улесни изхвърлянето. Ако покараше малко, нямаше ли да повиши нивото на ендорфините си и да направи така, че да не се чувства толкова потиснат? Нямаше ли да му е по-трудно да си представи как Берковиц, Фреди и Уилан пият бира след бира в някой крайпътен бар, как вдигат тостове в памет на Карлос и как се поздравяват взаимно за начина, по който са отупали копелето?
— Ти си луд — измърмори, приготвяйки се да отвие винта. — Давай да приключваме.
Завъртя веднъж отвертката. Не беше трудно. Човекът, който беше затягал винта, очевидно не си беше давал много зор. В този момент обаче овесените бисквити се размърдаха в джоба му и Сифкиц се сети колко са вкусни, когато човек върти педалите. Просто отместваш от ръкохватката дясната си ръка, пъхаш я в джоба, изваждаш бисквитата и отхапваш. Накрая пийваш няколко глътки студен чай. Идеална комбинация. Толкова е хубаво да караш велосипед и едновременно да си похапваш. А тези гадове искаха да го лишат от удоволствието!
Пет-шест завъртания на винта, дори по-малко, и педалът щеше да падне на циментовия под. След това щеше да се захване с другия… и да продължи да си живее живота.
„Не е честно — помисли си. — Само още едно каране. Ей-така, заради доброто старо време.“
Прекрачи рамката на велосипеда и намести стегнатия си задник на седалката. Помисли си: „Все такива неща се случват в този тип истории, нали? Краят винаги е един и същ. Някакъв смотаняк казва, че това ще е последният път и че никога повече няма да прави подобно нещо. Така е, наистина, но се обзалагам, че на хората им се разминава в реалния живот. Обзалагам се, че винаги им се разминава.“
Нещо му подсказваше, че реалният живот никога не е бил точно такъв. Това, което вършеше, и онова, което преживяваше, нямаше нищо общо с разбирането му за реален живот. Той прогони тези мисли.
Вечерта беше прекрасна за каране на велосипед.
VI. Един малко неочакван край
И все пак получи още един шанс.
Тази вечер за пръв път ясно чу бумтене на двигател зад себе си и тъкмо преди да зазвъни алармата, трискоростният „Роули“ внезапно хвърли удължена сянка на пътя пред него — сянка, каквато можеше да се получи само от автомобилни фарове.
След това алармата на часовника се задейства. Не се чуваше обаче дрънчене, а някакво приглушено мелодично пърпорене.
Камионът се приближаваше. Сифкиц дори не се обърна, за да се убеди в предположението си — виждаше как сянката непрекъснато се удължава. През нощта, докато се въртеше в кревата си и не можеше да заспи заради трескавото усещане, че се е отървал на косъм от смъртта, той си помисли: „Не е нужно човек да се обръща и да гледа злия демон, който дебне отзад.“ Виждаше сянката, която се удължаваше и потъмняваше.
„Побързайте, господа, време е“ — помисли си и затвори очи. Още чуваше тихото успокояващо мъркане на алармата. Със сигурност не се беше усилило, усилило се беше бумтенето на двигателя на камиона. Вече го настигаха. Дали изобщо щяха да си губят времето в разговори? Нямаше ли шофьорът просто да натисне газта до тенекията? Щяха ли да го прегазят?