Той не си направи труда да отвори очи и да провери дали още е на пътя, или вече се е върнал в сутеренната ниша. Вместо това стисна още по-силно клепачи, съсредоточи се в бръмченето на алармата и този път накара бармана да извика нетърпеливо: „Побързайте, господа, време е!“
Ненадейно изпита облекчение, защото бученето на двигателя заглъхваше, а звъненето на часовника се усилваше, превръщайки се в характерното упорито дрънчене. Щом отвори очи, той видя изображението на пътя, а не самия път.
Сега обаче небето беше черно, червенината се беше стопила с падането на нощта. Пътят беше облян в светлина, а сянката на велосипеда (трискоростния „Роули“) се простираше върху асфалта, посипан с опадали листа. Той спокойно можеше да си каже, че е разглобил велотренажора, после в състояние на транс е коригирал рисунката на стената. Знаеше обаче, че нищо подобно не се е случило, и то не само защото ръцете му не бяха изцапани с боя.
„Това е последният ми шанс — каза си. — Последният ми шанс да избегна края, който всеки очаква от подобна история.“
Беше твърде уморен и разстроен, за да се захване с демонтирането на велотренажора. Утре щеше да свърши тази работа. Утре сутринта, веднага след ставане. Сега единственото му желание беше да се махне от това ужасно място, където реалността се беше протъркала до скъсване. След като взе твърдо решение, някак си се дотътри до кашона от портокали и изключи алармата. Беше облян в пот, онази смрадлива пот, която избива не толкова от физическо натоварване, а когато човек го е страх. След това се качи в спалнята си и се просна на леглото. Дълго време не можа да заспи.
На другата сутрин не взе асансьора, а слезе пеш по стълбите, вирнал глава и с решително изпънати рамене като всеки човек с мисия. Без да обръща внимание на часовника, отиде право при велотренажора, клекна и взе отвертката. Мушна я в един от винтовете, прикрепващи левия педал…
… и в следващия момент отново летеше с бясна скорост по пътя, а усилващата се светлина на фаровете му вдъхваше усещането, че е на тъмна сцена, озарявана от един-едничък прожектор. Двигателят на камиона работеше неравномерно, освен това бучеше твърде силно (явно имаше някакъв проблем с гърнето или ауспуха). Очевидно приятелят Фреди не го поддържаше, пък и как да го поддържа, след като погасяваше ипотека, купуваше храна и плащаше на зъболекаря за скобите на дечицата си, а в края на седмицата вече не получаваш заплата.
„Имах един шанс. Снощи имах един шанс, но го пропуснах. Защо? Защо, след като знаех какво ще се случи? Понеже някак си те ме принудиха. Да, принудиха ме! Ще ме прегазят като куче насред пътя.“
Само че камионът не го прегази. Профуча край него, левите колела заподскачаха в задръстената от листа канавка, накрая го засече и му блокира пътя.
Изпаднал в паника, Сифкиц забрави какво му каза баща му, когато донесе велосипеда вкъщи: „Когато спираш, Ричи, удари контра и едновременно стисни ръчната спирачка, за да блокираш предното колело. Иначе…“
Сега положението беше иначе. В паниката си Сифкиц сви юмруци, рязко стисна лявата спирачка и блокира предното колело. Велосипедът подскочи и го изхвърли от седалката. Той полетя към камиона, зървайки надписа „Липид“ на вратата. Протегнатите му ръце се блъснаха в платформата и изтръпнаха. Той се изтъркаля, а след миг се запита колко счупвания е получил.
Вратите на кабината се отвориха и сухите листа запукаха под тежките обувки на мъжете. Сифкиц не вдигна поглед. Чакаше да го сграбчат и да го изправят на крака. Никой обаче не посегна към него. Листата миришеха на изсъхнала канела. Съдейки по шума от стъпките, той стигна до извода, че мъжете го заобикалят. След това листата внезапно спряха да пукат.
Той се надигна и погледна ръцете си. Дясната му длан беше ожулена, а лявата му китка вече започваше да се подува. Въпреки това не му се вярваше, че е счупена. Първото, което забеляза, след като се огледа, беше велосипедът, почервенял под светлината от стоповете на камиона. Беше красив, когато баща му го докара вкъщи. Сега не изглеждаше красив. Предното колело беше изкривено до неузнаваемост, задната гума почти се беше отделила от джантата. За пръв път Сифкиц изпита чувство, различно от страх. Почувства гняв.
Изправи се, въпреки че краката му се подкосяваха. Погледна към мястото, откъдето беше дошъл, и видя дупка в реалността. Беше някак си органична, все едно той гледаше през отвора на трахеята си. Краищата й потрепваха и тя непрекъснато променяше формата си. От другата й страна трима мъже бяха заобиколили велотренажора в сутеренната ниша, позите им бяха на хора, които се канят да свършат някаква работа. Чудеха се откъде да започнат.