След миг ме връхлетяха две свързани помежду си, но доста различни емоционални вълни. Първата ми донесе усещането за ужасния срам, който човек изпитва при мисълта, че всеки момент ще бъде спипан за свое необяснимо действие. Паметта услужливо ми напомни, че подобно нещо ми се случи (или почти ми се случи), когато бях на шестнайсет.
Майка ми и сестра ми бяха отишли на пазар в Портланд и до вечерта цялата къща беше на мое разположение. Изтягах се гол на леглото си с бикините на сестра ми, омотани около члена ми. Целият креват беше покрит със снимките, които бях изрязвал от намерените в гаража списания — предишният собственик на къщата бе държал там купища „Плейбой“ и „Галъри“. Изведнъж дочух шум от автомобил, приближаващ се по алеята. Не можех да го сбъркам — беше двигателят на нашата кола, следователно майка ми и сестра ми се прибираха по-рано от очакваното. После разбрах, че Пег се разболяла и започнала да повръща. Стигнали само до Поланд Спрингс и мама решила да се върне.
Погледнах изрезките, разпилени по леглото… дрехите си, разхвърляни на пода… и бикините от изкуствена коприна в ръката си. Още помня как силите ме напуснаха и на тяхно място се намести ужасно чувство на апатия. Мама викаше: „Скот, Скот, слез и ми помогни с Пег, зле й е!“ — а аз седях вцепенен и си мислех: „Край. Спипаха ме. Отсега нататък първата им мисъл, когато ме видят, ще бъде: «Скот онаниста.» И така ще е до края на живота ми.“
За щастие в такива моменти се намесва инстинктът за оцеляване. Тъкмо това се случи и с мен. Реших да положа минимално усилие за спасяване на достойнството си. Запратих под леглото бикините и снимките, облякох се набързо и се втурнах надолу по стълбите с цялата бързина, на която бяха способни схванатите ми крака. През цялото време си мислех за идиотското телевизионно предаване, което обичах да гледам навремето — „Надбягай секундите“.
Помня, че първото, което направи майка ми, щом се озовах пред нея, беше да докосне пламналите ми бузи. Очите й потъмняха от тревога и тя попита:
— Ох, и ти ли се разболяваш?
— Може би… — отвърнах аз доста жизнерадостно. Половин час по-късно открих, че дюкянът ми е разкопчан. За щастие нито Пег, нито мама го забелязаха, макар че в друг случай непременно щяха да ме попитат дали имам лиценз за търговия с хотдог (такава бе представата им за остроумие). През този ден обаче едната се чувстваше зле, а другата бе твърде разтревожена и изобщо не им беше до остроумия. В общи линии се измъкнах сух от водата.
Късметлия.
Втората емоционална вълна, която ме връхлетя през този августовски ден, бе далеч по-обикновена — помислих си, че полудявам. Защото тези очила просто нямаше как да се появят тук. По никакъв начин. Абсурд.
После вдигнах глава и видях още нещо, което със сигурност не беше в апартамента ми, когато преди половин час се запътих към „Стейпълс“ (и заключих вратата подире си, както правя при всяко излизане). В ъгъла между кухничката и дневната се мъдреше бейзболна бухалка. На етикета пишеше, че е произведена от фирма „Хилерич енд Брадсби“. И въпреки че от мястото си не виждах другата й страна, знаех какво пише там. „УРЕДНИК НА ИСКОВЕ.“ Както знаех, че буквите са гравирани в дървото и са оцветени в тъмносиньо.
Внезапно бях разтърсен от ново усещане. Трета вълна. Този път на сюрреалистичен страх. Не вярвам в призраци, но в този момент сигурно изглеждах така, сякаш току-що съм видял един-два.
И се чувствах по този начин. Че съм срещнал призрак. Защото тъмните очила трябваше да са останали в миналото — в далечното, далечно минало, както казват „Дикси Чикс“. Също като Уредника на искове на Клив Фаръл. „Ех, бейзболът ми носеше такъ-ъ-ъв кеф… — обичаше да казва Клив, докато седеше зад бюрото си и размахваше бухалката над главата си. — За разлика от ши-и-ибаните застраховки.“
Направих единственото, което ми хрумна — грабнах тъмните очила на Соня д’Амико и се втурнах към асансьора. Държах ги пред себе си, сякаш не бяха очила, а нещо гнусно и вмирисано — развалена храна или разлагащо се телце на отровена мишка. Изведнъж си припомних срещата с един мой познат на име Уорън Андерсън, когато бяхме говорили за Соня. „Навярно е изглеждала така, сякаш, е възнамерявала да изскочи от бездната като човече на пружинка и да помоли да й донесат кока-кола“ — помислих си, когато той ми разказа какво е видял. Седяхме в „Бларни Стоун“ на Трето Авеню около шест седмици, след като небето се продъни. И току-що бяхме вдигнали тост, задето сме останали живи.