Подобни моменти имат навика да се запечатват в паметта, независимо дали го искаш или не. Като част от мелодия или припева на някое идиотско поппарче, което не можеш да си избиеш от главата. Ставаш от леглото в три през нощта, заставаш пред тоалетната чиния, за да се облекчиш, едва десет процента от мозъка ти са се събудили и изведнъж ни в клин, ни в ръкав, в съзнанието ти изплува: „Навярно е изглеждала така, сякаш е възнамерявала да изскочи от бездната. Да изскочи от бездната като човече на пружинка и да помоли да й донесат кока-кола.“ По време на разговора Уорън ме попита дали помня забавните й очила и аз отговорих утвърдително. Като че ли можех да ги забравя.
Четири етажа под мен нашият портиер Педро стоеше на сянка под навеса и говореше с Рейф, куриера от „Федерал Ескпрес“. Когато ставаше въпрос за куриери, Педро се отнасяше изключително сериозно към задълженията си. Въведе седемминутното правило — точно толкова време можеше да стои автомобилът на куриера пред входа на сградата, — и засичаше времето с джобния си часовник, а на нарушителите моментално уреждаше среща с ченгетата, с които поддържаше чудесни отношения. С Рейф обаче се беше сприятелил и понякога двамата прекарваха по двайсет минути пред входа в сладки приказки. За политика? Бейзбол? Евангелието от Хенри Дейвид Торо? Не знаех, а и, честно казано, въобще не ме интересуваше… до въпросния ден. Двамата бяха пред входа, когато се върнах от универсалния магазин, и още стояха там, когато един вече не толкова безгрижен Скот Стейли слезе от асансьора във фоайето на приземния етаж. Един Скот Стейли, който току-що бе открил малка, но ясно забележима дупчица в колоната на реалността. Присъствието им бе достатъчно, за да ме накара да се почувствам по-добре. Пристъпих към тях и протегнах към Педро дясната си ръка, в която държах тъмните очила.
— Как им викаш на тези? — попитах направо, без дори да се опитам да се извиня, задето прекъсвах разговора им.
Педро ме изгледа укорително, сякаш искаше да ми каже: „Изненадан съм от липсата на такт, господин Стейли. Наистина съм изненадан.“ Сетне отмести очи към ръката ми. Дълго време не продума и в главата ми се прокрадна ужасяваща мисъл: „Не вижда нищо, понеже няма нищо. Нищо, освен протегнатата ми длан, сякаш днес ролите ни са се разменили и аз очаквам бакшиш от него“ Не държах нищо в ръката си, понеже очилата на Соня д’Амико вече не съществуваха. Забавните очила на Соня безвъзвратно бяха изчезнали.
— Викам им слънчеви очила, господин Стейли — отвърна най-накрая Педро. — Как другояче да им казвам? Или нещо ме гъбаркате?
Рейф от „ФедЕкс“, който определено бе по-заинтригуван от очилата, ги взе от ръката ми. Изпитах огромно облекчение, щом видях, че държи странната находка, разглежда я и дори я изучава. Подобно облекчение изпитваш, когато някой те почеше между лопатките, където ужасно те сърби. Той пристъпи на улицата и вдигна очилата, за да ги разгледа на ярката светлина, при което по сърцевидните стъкла за миг проблеснаха слънчеви зайчета.
— Приличат на очилата, дето ги носеше момиченцето в оня порнофилм с Джеръми Айрънс — гласеше заключението му.
Въпреки тревогата неволно се усмихнах. В Ню Йорк дори куриерите са кинокритици. Ето ви още една причина да се влюбите в този град.
— Точно така, „Лолита“ — кимнах и взех очилата. — Само че онези с формата на сърца бяха от по-старата версия на Стенли Кубрик. Тогава Джеръми Айрънс още беше господин Никой. — Не знаех защо му наприказвах тези неща, но, честно казано, изобщо не ми пукаше. Май отново бях изпаднал в лекомислено настроение… този път обаче в лошия смисъл на думата.
— А кой игра перверзника в първия филм? — попита Рейф.
Поклатих глава:
— Сега не мога да се сетя.
— Прощавайте, господин Стейли — обади се Педро, — ама ми изглеждате доста бледен. Да не сте пипнали грип или нещо такова…
„Не, грип пипна сестра ми — беше на върха на езика ми. — В онзи ден, когато едва не ме хванаха да мастурбирам в бикините й, загледан в снимката на мис Април.“ Обаче ми се размина. Размина ми се тогава, размина ми се и на единайсети септември. Измъкнах се, надбягах секундите. Не можех да говоря от името на Уорън Андерсън (в „Бларни Стоун“ той ми разказа, че въпросната сутрин се спрял на третия етаж, за да си побъбри с един приятел за последните мачове на „Янките“), но самият аз се бях специализирал в това да ми се разминава.