— Позволете ми да повторя, че не съм психоаналитик — каза тя и по тона й усетих, че се чувства неловко. Усмивката й беше помръкнала. — Завършила съм немска филология с втора специалност европейска история.
„Явно със съпруга си винаги ще намерите тема за разговор“ — помислих си. Онова, което изрекох обаче, беше, че не искам да разговарям специално с нея, а просто имам нужда да споделя проблема си с някого.
— Разбирам — кимна тя. — Но е добре да знаете що за човек имате насреща си.
Сервитьорът се приближи и записа поръчките ни — за нея безкофеиново кафе, а за мен обикновено. Когато отново останахме насаме, тя ме попита какви са тези неща, за които бях споменал.
— Ето ви едно от тях.
Извадих от джоба си прозрачното пластмасово кубче със стоманената монетка и го сложих на масата. После й разказах за другите предмети и за техните притежатели. Клив „Бейзболът ми носеше такъ-ъ-ъв кеф“ Фаръл. Морийн Ханън, която разпускаше дългата си коса като символ на своята професионална незаменимост. Джими Игълтън, човекът, притежаващ безпогрешен нюх към застрахователните измами, син с умствени проблеми и пърдяща възглавничка, която държеше прилежно заключена в чекмеджето си до следващото коледно тържество. За Соня д’Амико, най-добрия счетоводител на „Лайт енд Бел“, която бе получила очила тип Лолита като подарък от първия си съпруг след бурен бракоразводен процес. За Брус „Повелителят на мухите“ Мейсън, който се е запечатал завинаги в паметта ми от онзи пикник на Джоунс Бийч — как стои на брега гол до кръста и надува раковината, а вълните се плискат в босите му стъпала. За последния от нас — Миша Бризински, с когото бяхме ходили поне на десет бейзболни мача. Разказах й как изхвърлих всички предмети (с изключение на куклата Пънч) в контейнера за смет на ъгъла на Парк Авеню и Седемдесет и пета улица, как те се върнаха преди мен в апартамента ми, навярно защото се бях отбил в китайския ресторант за втора порция „Генерал Цзо“. През цялото това време прозрачното кубче стоеше на масата между нас. Цяло чудо е как изобщо успяхме да хапнем нещичко на фона на неумолимото му присъствие.
Когато най-накрая млъкнах, изпитах неизмеримо облекчение. Импровизираната изповед ми беше подействала далеч по-добре, отколкото се бях надявал. Но от другата страна на масата цареше угнетяващо мълчание.
— Е… — опитах се да го прогоня. — Какво мислите?
Пола се позамисли. Още няколко секунди минаха в тишина. Напълно я разбирах.
— Мисля, че вече не сме онези непознати един за друг съседи, които бяхме преди — най-накрая промълви тя. — А да откриеш приятел винаги е хубаво. Радвам се, че научих за господин Глей си кефа и майната му на всичко останало, както и задето споделих с вас това-онова.
— Аз също се радвам — заявих. Бях напълно искрен.
— Сега ще ми позволите ли да ви задам два въпроса?
— Разбира се.
— Доколко ви тормози така наречената вина на оцелелия?
— Ако си спомням правилно, поне два пъти ми казахте, че не сте психоаналитик.
— Не съм, но чета списания и от време на време даже гледам шоуто на Опра. Съпругът ми го знае, макар че не му разрешавам да ми се подиграва. Така… ще ми отговорите ли, Скот?
На свой ред се замислих. Беше ми задала уместен въпрос — въпрос, който и аз самият си бях задавал в продължение на не една и две безсънни нощи…
— Много силно — въздъхнах. — Откровено казано, това чувство върви в комплект с неописуемо облекчение. Ако господин Глей си кефа и майната му на всичко останало наистина съществуваше, отсега нататък нямаше да му се наложи да си плаща сметката в ресторанта. Или поне в случаите, когато сме заедно.
Замълчах, после измънках:
— Шокирах ли ви?
Пола се наведе над масата и докосна ръката ми:
— Ни най-малко.
От тези три думи настроението ми се подобри още повече. Задържах за миг дланта й в своята, после я пуснах.
— Какъв е другият ви въпрос?
— Доколко е важно за вас да повярвам на историята за завръщащите се предмети?
Казах си, че въпросът е гениален, въпреки че прозрачното пластмасово кубче стоеше до захарницата. В края на краищата въпросните вещи далеч не бяха някакви уникати… Хрумна ми и че ако бе завършила психология вместо немска филология, със сигурност щеше да има забележителна кариера.