— Не е важно, колкото ми се струваше преди час например. Олекна ми дори само защото ви разказах всичко.
Пола кимна и се усмихна:
— Добре. Сега чуйте какво е моето обяснение: най-вероятно някой си играе с вас. И тази игра не е никак хубава.
— Погаждат ми номер значи… — стараех се да не го показвам, но не помнех да съм се чувствал толкова разочарован. Може би при определени обстоятелства над всеки от нас се спуска булото на неверието, за да ни защити. А не беше изключено — дори бе твърде вероятно — самият аз да не бях предал правилно усещането си, че това просто… се случва. И продължава да се случва. Като лавините…
— Да, погаждат ви номер — съгласи се тя и побърза да добави: — Но вие не го вярвате.
Е, не можех да я обвиня в липса на проницателност. Кимнах.
— На излизане заключих вратата и като се върнах от „Стейпълс“, тя си беше заключена. Чух как ключалката щракна. С характерен звук. Не можеш да го сбъркаш.
— Не забравяйте, че вината на оцелелия се проявява по най-различни начини. И ако се вярва на списанията, оказва силно въздействие върху човека.
— Това… — „Това изобщо не е вината на оцелелия“ — ето какво исках да кажа, ала навреме си дадох сметка, че не бива. Все още имах шанс да се сдобия с нов приятел, а новото приятелство винаги е хубаво, независимо как ще се развие всичко останало. Ето защо казах: — Не мисля, че става въпрос за вината на оцелелия. — Посочих прозрачното кубче. — То е тук, нали? Също като тъмните очила на Соня. Виждате го. И аз го виждам. Възможно е да съм го купил, но… — свих рамене, опитвайки се да изразя онова, което и двамата знаехме — че всичко е възможно.
— Не вярвам, че сте го купили. Обаче не приемам версията, че между реалността и зоната на здрача се е отворила врата, през която са дошли тези предмети.
Да, точно тук се коренеше проблемът. Пола автоматично отхвърляше версията за свръхестествена поява на вещите в жилището ми, въпреки че всички факти я потвърждаваха. И аз трябваше да реша кое ми е по-необходимо — да продължа да я убеждавам или да спечеля приятелството й.
Прецених, че то е по-важно от спора.
— Добре… — улових погледа на сервитьора и направих знак, че искам сметката. — Мога да приема вашата неспособност да приемете фактите.
— Можете ли? — попита тя и ме изгледа.
— Да. — Смятах, че говоря истината. — Ако от време на време пием заедно кафе. Или просто се поздравяваме във фоайето.
— Естествено — отговори машинално, навярно защото мислите й вече бяха другаде. Погледът й беше прикован в прозрачното кубче с монетата. След малко вдигна очи към мен и видях как лицето й грейва, сякаш осенено от внезапно прозрение, което в анимационните филми обикновено изобразяват със светнала крушка над главата на героя. Тя се пресегна и взе кубчето. Едва ли бих могъл да опиша дълбините на ужаса, който изпитах, ала не можех да й попреча. Бяхме двама нюйоркчани, които се намираха в блестящ от чистота ярко осветен ресторант. Вече бе установила правилата и те изключваха всичко свръхестествено. То беше табу.
В очите на Пола искреше пламъче. То свидетелстваше, че господин Глей си кефа и майната му на всичко останало я е навестил, а от опит знаех колко трудно е да му устоиш.
— Подарете ми го. — Тя ми се усмихна подкупващо. За пръв път си дадох сметка, че е не само хубава, но и доста сексапилна.
— Защо? — попитах, сякаш не знаех отговора.
— Нека това е хонорарът ми, задето изслушах вашата история.
— Не знам дали е д…
— Уместно е — прекъсна ме тя. Бе получила озарение свише, а в подобни ситуации хората не приемат отрицателен отговор. — Хрумна ми гениална идея. Ще взема всички необходими мерки поне този странен сувенир да не се върне при вас, размахвайки доволно опашка. — Имаме сейф в апартамента — добави и разигра очарователна пантомима, показвайки с жестове как затваря вратичката, набира комбинацията, завърта ключа, изважда го и го хвърля през рамо.
— Добре — кимнах. — Това ще е моят подарък за вас.
Усетих някакво странно злорадство. Навярно причината беше в господин Сама ще се убедите. Очевидно само изплюването на камъчето не беше достатъчно, за да свали бремето от плещите ми. Тя не ми беше повярвала и сега някаква частица от мен се чувстваше обидена, задето не бе получила желаното. Въпросната частица знаеше, че е погрешно да подаря кубчето на Пола, но въпреки всичко се радваше, докато гледаше как новата ми приятелка го прибира в чантичката си.