— Това е ужасно… нелепо! — Всяка следваща дума е произнесена по-силно от предишната и изречението завършва с крясък.
Друг добавя:
— Сигурно са някакви специални ефекти, няма какво друго да е, иначе щяхме да чуем нещо…
И тогава звукът най-накрая стига до тях. Сякаш гигантска канара громоли по безкраен каменен улей. Стъклата на прозорците откъм южната страна на къщата се разтърсват, птиците излитат от дърветата на подплашени ята. Шумът изпълва всичко наоколо. И не затихва. Все едно нещо преодолява свръхзвуковата бариера, отново и отново. Джанис вижда как бабата на Брус бавно пристъпва по алеята, водеща към голямата гаражна пристройка, притиснала длани до ушите си. Върви изгърбена, с приведена глава, като че ли е бежанка по време на война. На гърба й виси нещо, което се люлее насам-натам, и въпреки влошеното си зрение Джанис без изненада забелязва, че това е слуховото й апаратче.
— Искам да се събудя — казва някой зад нея. Тонът е раздразнителен и кисел като на разглезено хлапе. — Искам да се събудя. Стига толкова!
Червеният облак вече е достигнал гигантски размери и се извисява в кошмарното си величие над мястото, където допреди деветнайсет секунди се е намирал Ню Йорк — преливаща в пурпурно и лилаво отровна гъба, прогорила чудовищна дупка в тъканта не само на този ден, но и на всички следващи.
Надига се вятър. Горещ вятър. Разрошва косата на Джанис и тя още по-отчетливо долавя безконечния громолящ тътен. Взира се в клокочещата преизподня пред себе си и си спомня как се упражняваше с ракетата — как подхвърляше топките за тенис една подир друга и те тупваха в контейнера от другата страна на корта. Право в целта. По същия начин работи и с думите, когато пише. Такъв е нейният талант. Или по-скоро беше.
Мисли си за планинския преход в Апалачите, който Брус и приятелите му няма да предприемат. За купона в „Боже Мяу!“, на който няма да отидат довечера. За парчетата на Джей Зи, Бионсе и „Дъ Фрей“, които няма да чуят (не е голяма загуба). За кънтримузиката, която баща й слуша в пикапа си на път за работа. Да, така е по-добре. Ще си мисли за Патси Клайн и Скийтър Дейвис и навярно ще съумее — поне за мъничко — да накара онова, което е останало от очите й, да не гледа натам.
Н.
1. Писмото
28 май 2008 г.
Скъпи Чарли,
Изглежда ми едновременно странно и някак напълно естествено да те наричам така, макар че когато те видях за последен път, бях на половината на годините, на които съм сега. Бях на шестнайсет и страшно си падах по теб. (Знаеше ли го? Разбира се, че си го знаел.) Сега съм щастливо омъжена жена с малък син и редовно те гледам по Си Ен Ен в твоето предаване „Медицински въпроси“. И сега си толкова хубав (добре де, почти!), колкото в доброто старо време, когато тримата ходехме за риба в реката и на кино в „Рейлроуд“ във Фрийпорт.
Сега тези лета ми се струват преди цяла вечност — двамата с Джони бяхте неразделни, а аз ви следвах навсякъде, където ме допуснехте. Което означаваше, че се мъкнех с вас по-често, отколкото заслужавах. Съболезнователното ти писмо възвърна спомените ми от онова време и ако знаеш как плаках! Не само за Джони, но и за трима ни. И може би — за онези дни, когато животът ни беше тъй простичък и лишен от проблеми. Колко щастливи бяхме!
Със сигурност си видял некролога му. „Смърт при нещастен случай“ може да означава толкова много неща, нали? По новините представиха гибелта му като резултат от падане и той наистина падна — на едно място, което всички много добре познаваме и за което той ме пита миналата Коледа, — ала определено не става въпрос за нещастен случай. В кръвта му бе открито голямо количество успокоителни. Не толкова, че да го убие, но съдебният лекар смята, че е било достатъчно, за да го обърка и дезориентира, особено ако се е надвесил над парапета. И оттам дойде тази хипотеза за „нещастния случай“.
Аз обаче знам, че става въпрос за самоубийство.
Предсмъртно писмо така и не беше открито — нито в дома му, нито върху трупа му, — ала навярно това е било проява на тактичност от негова страна. Ти самият като лекар прекрасно знаеш колко висок е процентът на самоубийствата сред психиатрите. Сякаш проблемите на пациентите им са като киселина, разяждаща психичната защита на терапевтите. В повечето случаи тази защита е достатъчно здрава, за да остане непокътната. В случая на Джони обаче… Мисля, че бронята му се е пропукала, и то заради един доста необичаен случай. През последните два-три месеца от живота си брат ми страдаше от постоянно безсъние; какви ужасни тъмни кръгове имаше под очите си! Освен това отмени всичките си служебни ангажименти. Предстояло му дълго пътуване. Не ми каза къде, но си мисля, че се досещам.