[Питам го какво има предвид с това „то“. Н. не реагира на въпроса ми, сякаш изобщо не го бе чул.]
Правил съм снимки из целия Мейн и Ню Хемпшир, но предпочитам да снимам моя роден край. Живея в Касъл Рок — горе на Панорамата, — но съм израснал в Харлоу, също като вас. Не бъдете толкова изненадан, докторе — потърсих ви в „Гугъл“, след като личният ми лекар ви препоръча. Напоследък всеки проверява другия в „Гугъл“, нали?
Както и да е, в тази част на Централен Мейн съм направил най-хубавите си снимки — Харлоу, Мотън, Честърс Мил, Сейнт Айвс, Касъл-Сейнт Айвс, Кантън, Лисбън Фолс… С други думи, по цялото протежение на величествената Андроскогин. Тези снимки ми изглеждат някак си… по-истински може би. Календарът за 2005 година е добър пример. Следващия път ще ви го донеса, за да се убедите сам. От януари до април и от септември до декември са правени все близо до родното ми място. От май до август са… момент, да си припомня… Олд Орчард Бийч… Пемнакуид Пойнт — естествено, фара… щатския парк „Харисън“… и Гръмотевичната дупка в Бар Харбър. Мислех си, че съм направил голям удар в Гръмотевичната дупка и бях много въодушевен, ала щом видях проявената лента, бързо слязох на земята. Просто поредната туристическа снимка. Добра композиция, но какво от това? Във всеки календар с местни забележителности можете да намерите добра композиция…
Искате ли да ви кажа моето мнение — като любител, какъвто съм? Според мен фотографията е доста по-творческа материя, отколкото повечето хора смятат. Логично е да се мисли, че ако имаш набито око за композицията — плюс елементарни технически умения, които можеш да усвоиш във всеки курс за фотографи, — от всяко красиво място ще излиза красива снимка, особено ако се специализираш в пейзажите. Харлоу, щата Мейн, или Сарасота, щата Флорида — само нагласяваш подходящия обектив, после насочваш апарата и щрак! — готово. Само че изобщо не е така. Ролята на дадено място във фотографията е точно толкова важна, колкото е в живописта, писането на разкази или поезията. Не знам защо е така, но…
[Тук има дълга пауза.]
Всъщност знам. Защото един творец, дори и да е аматьор като мен, влага душата си в това, което създава. Вероятно за някои хора — онези със скиталчески дух, — душата е преносима. За мен обаче тя никога не отива по-далеч от Бар Харбър например. Снимките, които направих по протежението на Андроскогин… те ми говорят и ми казват много неща. И не само на мен, ами и на други хора. Човекът от печатницата „Уиндховър“ ми каза, че навярно мога да сключа договор с някое нюйоркско издателство и на мен да ми плащат за календарите, а не аз да си плащам за отпечатването им, обаче тази идея изобщо не ме блазни. Струва ми се, че ако го сторя, ще бъде твърде… как да го кажа… може би публично? Претенциозно? Или нещо такова. Календарите са малки жестове, споделени само между близки хора. Освен това си имам професия. Обичам да работя с цифрите — да ги сдъвквам и да ги преглъщам. Същевременно животът ми със сигурност щеше да е доста по-сив и мрачен без това мое хоби. Самата мисъл, че неколцина приятели са закачили календарите ми в кухните и дневните си — пък ако ще и в антретата си, — е достатъчна, за да се чувствам щастлив. Иронията е в това, че не съм правил много снимки, след като фотографирах онези неща в Акърмановия парцел. Мисля, че с тази част от живота ми навярно е свършено и на нейно място е зейнала празнота. Празнота, в която нощем вятърът свисти и не ти дава да спиш. Вятърът, който се опитва да запълни нещо, което вече го няма. Понякога си мисля, че животът е тъжно нещо, докторе. И все повече се убеждавам в това.
Миналия август, по време на една от обиколките си, се натъкнах на черен път в Мотън, който не си спомнях да съм виждал преди. Карах си спокойно, слушах радио и макар че се бях отдалечил от реката, знаех, че не може да е далеч, понеже усещах мириса й във въздуха. Чудите се на какво мирише ли? На нещо влажно, усойно и в същото време свежо. Сигурен съм, че разбирате за какво говоря — няма как да сбъркате тази стара миризма. Както и да е, подкарах по този път.
Беше неравен и на места от него не бе останало почти нищо. Освен това ставаше късно. Сигурно е било към седем вечерта, а аз не бях спирал никъде, за да похапна. Бях гладен. Почти бях решил да обърна, когато пътят внезапно се поизглади и наклонът му се промени — от нанадолнище стана нанагорнище. Миризмата също се засили. Изключих радиото и до ушите ми достигна ромоленето на реката — звуците бяха едва доловими, което означаваше, че не беше наблизо, — но пък бях на прав път.