Щом застанах до най-близкия камък, се спрях. Беше от най-високите, тези от метър и половина. Отначало си помислих, че на него са издълбани лица — но не човешки, приличаха по-скоро на зверове и чудовища, — но после се отместих леко встрани, погледнах го от друг ъгъл и видях, че това е било само трик на вечерната светлина, която сгъстява сенките и ги кара да изглеждат като… ами, като нещо, което не са. Всъщност, след като известно време постоях неподвижно, видях нови лица. Някои от тях имаха човешки облик, ала бяха не по-малко ужасяващи от другите. Дори бяха по-ужасяващи, понеже човешкото винаги е по-страшно, нали? Защото познаваме човешкото, разбираме човешкото. Или само си мислим, че е така. Тези лица изглеждаха така, сякаш крещят или се смеят. А може би и двете едновременно.
Казах си, че навярно пейзажът си играе с въображението ми; тишината, уединението и мащабите на гледката, ширнала се пред мен, със сигурност бяха подействали на възприятията ми. Времето също сякаш бе затаило дъх. Като че ли всичко наоколо завинаги щеше да си остане неизменно — и застиналото над хоризонта алено слънце, и гаснещият ден, чийто залез трябваше да настъпи след не повече от четирийсет минути. Помислих си, че тези неща, които ме бяха накарали да съзра лица там, където нямаше нищо, бяха чисто и просто плод на случайност, на най-обикновено съвпадение. Сега мисля другояче, ала вече е твърде късно.
Направих няколко снимки. Май бяха пет. Лошо число, макар че тогава не го знаех. После се отдръпнах назад, понеже исках да заснема и седемте камъка едновременно, и когато проявих фотографията, видях, че всъщност са осем. Оформяха нещо като пръстен. Човек би си казал — естествено, едва след като ги огледа внимателно, — че са били част от някакво скрито под земята геоложко образувание, което или е излязло на повърхността преди милиони години, или съвсем наскоро се е показало на бял свят, да речем, след някое наводнение, довело до мащабна ерозия на почвата (парцелът се намираше на доста стръмен склон)… В същото време скалните късове ми изглеждаха целенасочено подредени по този начин, като друидските каменни кръгове.
За разлика от древните светилища обаче по тях липсваха каквито и да било издълбани изображения. Поне от човешка ръка, защото стихиите бяха оставили своя отпечатък. Мога да го кажа със сигурност, понеже се върнах посред бял ден и проверих най-внимателно. Повърхностите на камъните бяха нашарени от грапавини, изпъкналости и улеи, но нищо повече.
Направих още четири снимки — което прави общо девет, друго лошо число, макар и да е малко по-добро от пет, — и щом свалих фотоапарата и погледнах скалните късове с невъоръжено око, отново зърнах лицата. Злите им очи и озъбените им гримаси. Някои приличаха на човешки, а други можеха да принадлежат единствено на чудовища. И щом преброих камъните, установих, че са седем.
Погледнах отново през обектива и видях, че са осем.
Усетих как ми се завива свят. Изведнъж се уплаших. Прииска ми се да съм далеч оттук, когато се спусне мракът — да съм далеч от тази поляна и да се нося с пълна газ по шосе №117, докато от радиото гърми оглушителен рокендрол. Обаче не можех просто да си тръгна току-така. Нещо в мен — нещо, заровено дълбоко като инстинкта, който ни кара да вдишваме въздух и после да го издишваме, не ми позволи. Имах чувството, че ако си тръгна, ще се случи нещо ужасно, и то не само на мен. Онова усещане за изтънялост отново ме връхлетя, сякаш точно тук, на това конкретно място, светът бе изключително крехък, и един-единствен човек бе достатъчен, за да предизвика невъобразим катаклизъм. Ако не беше много, много внимателен.
Точно тогава започнаха моите прояви на ОКР. Обикалях от камък на камък, като докосвах всеки от тях, броях ги и отбелязвах местоположението им. Исках да се махна оттам — изгарях от желание да се махна оттам, ала въпреки всичко не претупах работата си. Защото нямах друг избор. Знаех го, както знаех, че трябва да продължа да дишам, ако искам да не умра. Когато се върнах там, откъдето бях започнал, целият треперех и бях мокър от пот. Защото докосването на тези каменни късове… не беше никак приятно. Пораждаше… разни идеи в главата ми. И картини. Грозни картини. Например как накълцвам бившата си жена с брадва и се смея, докато тя пищи и вдига окървавените си ръце в усилията си да се предпази от ударите…