Нямах отговор, стига фактът, че я върнах в чекмеджето, да не беше такъв. Реших, че това не може да се реши сега. Оказа се по-трудно, отколкото бях смятал.
Когато си легнах, цялата ми мрачност се беше върнала.
Сякаш минаха часове, докато неспокойно се мятах, копнеещ за сън.
Когато се събудих, последната съзнателна мисъл още беше в главата ми. Беше страстен обет, че каквото и да стане, дори онези ирландски очи да продължат да ме преследват до смъртта ми, ще бъда верен на Синтия.
2
Точно когато се приготвих да отида на площад Марлоу и да уведомя госпожа Драсилис за състоянието на нещата, телефонът зазвъня. Синтия, реших аз, вероятно вече е съобщила новината, което ще посмекчи неловкостта при разговора, но споменът за снощната ми среща с госпожа Драсилис не ми позволяваше да очаквам с радост перспективата за нова среща с нея.
Като вдигнах слушалката, ме посрещна гласът на Синтия.
— Здравей, Питър! Ти ли си? Искам да дойдеш веднага.
— Тъкмо тръгвах — отвърнах аз.
— Нямам предвид площад Марлоу. Не съм там. В хотел „Гуелф“ съм. Питай за апартамента на госпожа Форд. Много е важно. Ще ти обясня всичко, щом дойдеш. Ела колкото може по-скоро.
Апартаментът ми е много удобно разположен за посещения в хотел „Гуелф“. Няколкоминутна разходка ме отведе там. Стаята на госпожа Форд беше на третия етаж. Натиснах звънеца и Синтия ми отвори вратата.
— Влез — каза тя. — Много мило, че долетя така.
— Апартаментът ми е на две крачки.
Тя затвори вратата и за първи път се погледнахме. Не мога да твърдя, че бях развълнуван, но ми се стори, че в атмосферата има нещо странно. Снощната вечер ми се струваше далеч в миналото и някак си нереална. Предполагам, че го показах с нещо, защото тя внезапно наруши проточилата се пауза с кратък смях.
— Питър — закачи ме тя, — ти си смутен.
Разгорещено отрекох обвинението, но ми липсваше убеденост. Бях смутен.
— А би трябвало да бъдеш — каза тя. — Снощи, когато изглеждах възможно най-добре с хубавата си рокля, ти ме помоли да се омъжа за теб. Сега ме виждаш отново на прояснена глава и се чудиш как да се измъкнеш, без да ме нараниш.
Усмихнах се. Тя — не. Спрях да се усмихвам. Гледаше ме много особено.
— Питър — рече тя, — сигурен ли си?
— Скъпа моя Синтия — отвърнах аз, — какво ти става?
— Сигурен ли си? — настоя тя.
— Абсолютно, напълно сигурен.
Мярнаха ми се две големи очи, които ме гледаха от снимка. Появиха се и изчезнаха светкавично. Целунах Синтия.
— Какви огромни количества коса имаш — рекох аз. — Срамота е да ги покриваш. — Не ми отговори.
— Днес си в много странно настроение — продължих аз. — Какво е станало?
— Размишлявах.
— Изплюй камъчето. Нещо се е объркало. — В главата ми просветна идея. — Ъъъ… да не би майка ти… майка ти много ли е сърдита за…
— Мама е възхитена. Винаги те е харесвала, Питър.
Успях да сподавя една усмивка.
— Тогава какво има? Да не си уморена от бала?
— Не е толкова просто.
— Кажи ми.
— Трудно е да го изразя с думи.
— Опитай.
Играеше си с книжата по масата с извърнато лице. Известно време не проговори.
— Тревожа се, Питър — най-сетне заговори тя. — Ти си такъв самопожертвователен рицар. Същински Дон Кихот. И точно това ме тревожи. Да не се жениш за мен от съжаление? Не говори. Сега ще ти го кажа, ако ми позволиш да излея мислите си. Познаваме се вече от две години. Знаеш всичко за мен. Знаеш колко… колко нещастна съм вкъщи. Да не се жениш за мен само защото ме съжаляваш и искаш да ме измъкнеш от всичко това?
— Мило мое момиче!
— Не си отговорил на въпроса ми.
— Отговорих му преди две минути, когато ме попита дали…
— Обичаш ли ме?
— Да.
През цялото това време държеше лицето си извърнато, но сега се обърна и погледна в очите ми с рязка напрегнатост, която, признавам, ме постресна. Думите й ме стреснаха още повече.
— Питър, обичаш ли ме колкото си обичал Одри Блейк?
В мига, който делеше думите й от отговора ми, умът ми се блъскаше насам-натам, опитваше се да си припомни кога й бях споменавал за Одри. Бях убеден, че не съм. Никога и с никого не говорех за Одри.
И у най-уравновесения мъж има зрънце суеверие. Лично аз не съм особено уравновесен и нося повече зрънца. Бях потресен. От мига, в който помолих Синтия да се омъжи за мен, призракът на Одри се беше върнал в живота ми.