— Тогава довиждане засега, госпожо Форд. Ще ме уведомите дали момченцето ви ще може да се присъедини към нас на яхтата, нали?
— Да, да. Много ви благодаря. Довиждане.
— Довиждане.
Посегна към вратата и я отвори.
— За бога — рече той и се завъртя, — Станбороу! Какво да правя със Станбороу? Да му кажа ли да чака? Той е долу, ще знаете!
— Да, да. Кажете на господин Станбороу колко ужасно съжалявам, че съм го накарала да чака, и го попитайте дали няма да изчака още няколко минути в Салона с палмите.
Лорд Маунтри бе осенен от вдъхновение.
— Ще го черпя едно — обяви той.
— Да, да, както решите. Лорд Маунтри, наистина трябва да тръгвате. Знам, че съм груба. Не знам какво говоря. Но… моето момченце се връща при мен.
Трупаното с поколения кавалерство от рицари предци подейства моментално на негово благородие. Не разбра всичко, но беше достатъчно да осъзнае, че предстои сцена, на която решително не му е мястото. Срещата на една майка с отдавна загубения син е нещо свято. Това му беше кристално ясно, затова се обърна като светкавица и се метна през прага, но тъй като точно в този момент някой влизаше, последва сблъсък, който го остави да ръси запъхтени извинения в познатата вече от вдигането на шапката коленопреклонна поза.
Новодошлите бяха високо, рядко красиво момиче с доста сурово и бихме казали дори цинично излъчване. Водеше за ръка дебело момче на около четиринайсет години, чиято прилика с портрета на стола разкриваше по недвусмислен начин неговата самоличност. Беше избегнало сблъсъка, но изглеждаше разгневено от него, защото, като измери наведения пер с поглед, преливащ от хладно презрение, обобщи мнението си с една дума: „Кретен!“
Лорд Маунтри се изправи.
— Извинете — смотолеви той може би за седми път. Беше крайно объркан. Винаги стеснителен, сега беше направо смазан по множество и разнообразни причини. Светът беше пълен с очи — очите на госпожа Форд, които крещяха: „Махай се!“, очите на Огдън, излъчващи: „Глупак!“, очите на портрета, твърдящи: „Идиот!“ и най-сетне очите на прекрасното момиче — големи, сиви, хладни, присмехулни и презрителни, които говореха, или поне така му се стори в онзи трескав момент: „Кой е този розов особняк, който пъпли по пода пред мен?“
— Из… извинете — повтори той.
— Гледай къде ходиш! — сурово отсече Огдън.
— Няма за какво — откликна момичето. — Неста, няма ли да ни запознаеш?
— Лорд Маунтри — госпожица Драсилис — обади се госпожа Форд.
— Опасявам се, че прогонваме лорд Маунтри — рече момичето. Очите й се сториха на негово благородие по-големи, по-сиви, по-хладни, по-присмехулни и по-презрителни от всякога. Потъна в тях като неопитен плувец в дълбоки води.
— Не, не — запелтечи той. — Честна дума. Тъкмо си тръгвах. Довиждане. Нали няма да забравите да ме уведомите за яхтата, госпожо Форд? Компанията ще е страшно забавна. Довиждане, довиждане, госпожице Драсилис.
Вгледа се за момент в Огдън, сякаш нерешил дали да си позволи да се обърне и към него, но смелостта явно го напусна, той се обърна и си тръгна. Откъм коридора се дочу тракането на изпуснат бастун.
Синтия Драсилис затвори вратата и се усмихна.
— Какъв притеснителен младеж! — заяви тя. — Неста, какво спомена той за някаква яхта?
Госпожа Форд се изтръгна от хипнотичния поглед, с който изпиваше Огдън.
— А, нищо. Следващата седмица няколко души ще ходим с яхтата му в Южна Франция.
— Каква възхитителна идея!
В гласа на Синтия прозвуча известна замислена нотка.
— Великолепна идея! — промърмори тя.
Госпожа Форд се обърна. Хвърли се върху Огдън като вихрушка от шумолящи скъпи дрехи и го притисна към себе си.
— Момчето ми!
Не всекиму е дадено да се измъква гладко от сцени на напрегнати чувства. Огдън не успя. Изтръгна се грубо от прегръдката.
— Имаш ли цигарка? — запита той.
Беше чудно неприятно малко момче. Портретът на стола беше незаслужен комплимент към физиката му. Нарисуван от любящата майчина ръка, той го ласкаеше до крайност. На портрета беше шишкав, на живо — далеч по-шишкав. На портрета беше намусен. В живота беше навъсен. И тъй като изкуството има граници, особено любителското изкуство, портретът дори не намекваше за отблъскващите му обноски. Беше много объркано дете. Имаше вид на човек, видял всичко, което животът може да предложи и вече само се отегчава. Изразът и поведението му бяха на млад мъж, и то на категорично несимпатичен млад мъж.