— Не се прави на умник — сурово произнесе той. И ние продължихме.
Вторият етаж беше още по-пуст от първия. В спалните нямаше никой. Единствената друга стая беше на господин Абни и когато застанахме до нея, дочутата отвътре кихавица ни подсказа недвусмислено за страданията на обитателя й.
Звукът разтърси Бък до основи. Зае напрегната поза пред вратата като хрътка, попаднала на следа.
— Кой е там? — запита властно.
— Само господин Абни. По-добре да не го безпокоим. Има тежка простуда.
Той си извади погрешно заключение от загрижеността за работодателя ми. Започна да се вълнува.
— Ей, ти, отваряй тая врата — крясна той.
— Това ще му причини тежък шок.
— Давай! Отваряй!
Никой, забил дулото на браунинг в кръста ми, няма да ме нарече непокорен. Отворих вратата, като най-напред почуках, за да спазя все пак някакво подобие на приличие, и процесията влезе.
Смаяният ми работодател лежеше в леглото, взираше се в тавана и влизането ни първоначално не допринесе с нищо за промяната на тази позиция.
— Да? — произнесе дрезгаво той и изчезна зад огромна носна кърпа. Сподавени звуци, подобни на далечни експлозии, придружени от сеизмични подскачания на юргана, ни уведомиха за пореден пристъп на кихане.
— Съжалявам, че ви безпокоя — започнах аз, когато Бък, винаги човек на действието, в пристъп на общителност профуча покрай мен и като мушна с дулото на пищова онази част от юргана, под която по груби изчисления се криеха ребрата на господин Абни, произнесе: „Ей, ти!“
Господин Абни седна в кревата като човече на пружина. Човек направо можеше да каже, че се изстреля. И тогава видя Бък.
Не мога дори бегло да си представя чувствата на господин Абни в онзи миг. Беше човек, от дете водил кротък и редовен живот. Неща като Бък, ако изобщо се бяха явявали пред него, го бяха правили насън след трудно смилаема вечеря. Дори в обикновен костюм на делови господин, без допълнителни декоративни елементи като маски и пищови, Бък не беше красавец. А с грозния бял парцал през лицето си беше жив кошмар.
Веждите на господин Абни се бяха вдигнали, а челюстта — увиснала до максималния физически възможен размер. Косата му, разрешена от контактите с възглавницата, оставяше впечатлението, че е настръхнала като на таралеж. Очите му изхвръкнаха като на охлюв. Взираше се като хипнотизиран в Бък.
— Казвай и спри да зееш. Не сме в музей на восъчни фигури. Къде е хлапето на Форд, а?
Пресъздавам всички думи на господин Макгинис, сякаш бяха изречени звънко като камбанка с ясно и точно произношение, но с това го лаская. Всъщност начинът му на говорене предполагаше, че в устата му се е затъкнало нещо голямо и твърдо и не беше лесно за непознат човек да следи мисълта му. Господин Абни видимо не успя. Продължи да зее безпомощно, докато напрегнатостта на момента не се наруши от една сочна кихавица.
Човек не може да разпитва кихащ мъж със задоволителен резултат. Бък застана до леглото, потънал в мрачно мълчание, и зачака пристъпът да отмине.
Междувременно аз стоях на мястото си близо до вратата. И докато чаках господин Абни да се накиха, за първи път след влизането на колегата на Бък Левака в класната стая ми хрумна идеята да предприема нещо. Предполагам, че до този момент непознатостта и неочакваността на цялата случка бяха парализирали мозъка ми. Да се изкачвам послушно по стълбите пред Бък и да го изчаквам малодушно да интервюира господин Абни ми се струваше единственото възможно поведение. За хора, чийто живот е протекъл далеч от подобни неща, хипнотичното въздействие на пистолета браунинг е непреодолимо.
Но сега, временно освободен от присъствието му, започнах да мисля и умът ми, за да компенсира досегашното си бездействие, заработи на невиждани обороти — веднага оформих план за действие.
Беше прост, но ми се стори, че в него има хляб. Силата ми беше в познанията ми за географията на Санстед Хаус, докато Бък не знаеше нищо за нея. Ако успеех да си осигуря достатъчна преднина, може би нямаше да ме настигне. Измислих как именно да постигна тази преднина.
На Бък още не му беше хрумнало, че допуска тактическа грешка, като ме оставя между вратата и себе си. Предполагам, че е разчитал на категоричността на хипнотизиращия пистолет. Дори не гледаше към мен.
В следващия миг пръстите ми бяха върху ключа за осветлението и стаята потъна в мрак.
До вратата имаше стол. Грабнах го и го сложих в пространството между двама ни. После отскочих назад, тръшнах вратата зад гърба си и побягнах.
Бягството ми не беше безцелно. Тичах към кабинета. Той, както вече обясних, беше на първия етаж. Прозорецът му гледаше към част от моравата отстрани на къщата, свършваща с храсталаци. Скокът нямаше да е приятен, но май си спомнях за някаква водосточна тръба, която се спускаше по стената близо до прозореца, а в моето положение не можех да си позволя да се плаша от няколко драскотини. Бях. успял да осъзная, че се намирам в огромна опасност. Когато Бък привършеше обиколката на къщата и откриеше, че Малкото съкровище не е там, както имах основания да знам със сигурност, нямаше място за съмнение, че щеше да оттегли защитата, която ми оказваше досега в качеството ми на водач. Разочарована ярост на сподвижниците му щеше да се стовари върху ми. Гласът на здравия разум относно собствената им безопасност щеше да остане нечут. Ако някой някога е виждал ясно бъдещето си, това бях аз тогава. Единственият ми шанс беше да изляза навън, където тъмнината щеше да направи преследването невъзможно.