Изблъсках го навън в бурята, все още протестиращ, и започнахме да се прокрадваме през дворчето. По средата на пътя до първата важна точка от пътешествието ни — ъгъла на бараката — спрях експедицията. Вятърът за малко престана и използвах паузата да се ослушам. Някъде отвъд стената, очевидно близо до къщата, звучеше сподавеният шум на автомобил. Обсаждащите се бяха върнали.
Нямаше време за губене. Очевидно възможността за бягство не беше хрумнала на Сам, иначе едва ли щеше да остави задния вход без охрана, но генерал с неговата съобразителност положително скоро щеше да открие грешката и свободата ни на действие беше въпрос на секунди. Налагаше се да стигнем час по-скоро до конюшнята. Веднъж там, щяхме да сме преминали през вражеските редици.
Теглих един шут на Съкровището, което проявяваше склонност към размотаване и коментари за времето, продължих напред и стигнахме до ъгъла на бараката без проблеми.
Бяхме се добрали до най-опасната част от пътешествието. Архитектът, след като беше свързал стената с бараката за въглища, явно се беше уморил от нея и я беше зарязал, защото тя рязко свършваше и пред нас се простираха десетина метра открито пространство, което трябваше да прекосим без никакво прикритие от евентуални наблюдатели на алеята. Откритото пространство беше покрито с чакъл. Дори тъмнината да ни позволеше да минем незабелязани, съществуваше риск да ни чуят.
Беше момент за светкавично вдъхновение и аз чаках то да ме осени, когато се случи нещо, което ликвидира проблема. От вътрешността на бараката вляво се дочу звук на тропащи крака върху насипани въглища и през четвъртития отвор на стената, предназначен за мирната цел да се поемат чували, се изкатериха двама мъже. Изпука пистолет. Откъм алеята му отговори друг. Бяхме попаднали в засада.
Бях подценил Сам. Не беше пропуснал възможността за бягство.
Случайностите в живота накланят везните в моменти за криза. Отворът, през който бяха изскочили двамата мъже, беше едва на два-три метра от мястото, където стояхме. Ако бяха скочили ловко и бяха запазили равновесие, щяха да се нахвърлят върху нас, преди да помръднем. Но Съдбата бе решила, увлечени от прекалена бързина да свършат работата, първият да закачи крака си за рамката и да се просне на четири крака, а вторият, неспособен в такъв късен момент да промени траекторията на скока си, да се стовари връз него и съдейки по сподавения вой, да го ритне в лицето.
В момента на падението им успях да измисля план и да го приведа в действие.
— В конюшнята!
Изкрещях думите на Одри, докато грабвах Съкровището и си плюех на петите. Тя разбра. Не се поколеба по посока на къщата дори за секунда, което би могло да ни разбие, а веднага ме настигна. Минахме през откритото пространство и се озовахме в двора на конюшнята преди първият от мъжете на алеята да изникне от мрака. Едната половина на двойната врата към двора беше отворена, а другата ни послужи за прикритие. Докато тичаха, стреляха — май безразборно, защото беше прекалено тъмно да ни различат ясно, два куршума се забиха във вратата. Трети удари стената над главите ни и рикошира в нощта. Но преди да успеят отново да открият огън, бяхме в конюшнята, вратата зад гърба ни беше затворена, бях запратил Съкровището на пода и слагах тежките резета по местата им. По чакъла затропаха крака и спряха отвън. Някакво тежко тяло се блъсна във вратата. Последва мълчание. Първият рунд беше приключил.
Конюшнята, какъвто е случаят в повечето английски провинциални къщи, в дните на своя разцвет е била славата на Санстед Хаус. В каквото и друго отношение архитектът от онова време да се беше провалил, той в никой случай не беше претупал работата си в конюшнята. Беше я изградил солидна и яка, със стени, способни да ограничат предизвикателствата на времето, а вероятно и на хората, защото навремето си семейство Бун са били могъщи собственици на расови коне, а в онези дни богатите хора не са се стискали за дреболии и е било умно мястото, където пребивава фаворитът в надбягванията, да прилича досущ на крепост. Стените бяха дебели, вратата яка, прозорците — с железни решетки. Не бихме могли да намерим по-добро убежище.
При управлението на господин Абни конюшнята беше загубила първоначалното си предназначение. Беше разделена на три части, всяка отделена с дебела стена. Едната част беше гимнастически салон, другата дърводелска работилница, а третата, в която се намирахме, си беше останала конюшня, макар че в тези дни на упадък вътре не беше стъпвал кон, а само предоставяше пространство на момчето за всичко да чисти обувките. Яслите, които някога бяха съхранявали зоб, бяха предоставени за съхранение на четки и вакси. По време на срока в празната клетка, където някога бяха кънтели копитата на фаворитите, сега се държаха велосипеди.