Разрових се сред четките и бурканите и открих угарка от свещ, която запалих. Поемах риск, но беше крайно необходимо да проучим терена. Никога досега не бях се интересувал твърде от конюшнята и исках да опозная географията й.
Духнах свещта, доволен от видяното. Единствените два прозореца бяха малки, много високо на стената и с отлични решетки. Дори врагът да стреляше през тях, имаше половин дузина места, където щяхме да сме в пълна безопасност. Най-хубавото беше, че ако вратата бъдеше отнесена от някое нападение, имахме втора линия на отбрана в плевника горе. Стълба, опряна на задната стена, водеше към него през отвор с капак. Обстоятелствата положително бяха благосклонни към нас, предоставяйки ни това непревземаемо убежище. Когато привърших огледа, установих, че Съкровището не е спряло да хленчи. Мисля, че изстрелите бяха стимулирали нервните му центрове, защото беше изоставил ленивото мърморене, с което в по-щастливи моменти обичаше да коментира житейските случки, и анализираше положението с истерично стакато.
— От всички идиотски положения, с които съм се сблъсквал, това е върхът. Какво си въобразяват, че правят тия идиоти, като стрелят по нас? Мина на сантиметър от главата ми! Можеха да ме убият. Божичко, вир-вода съм. Ще изстина. Всичко е заради щуравата ти идея да ни доведеш тук. Защо не можахме да си останем в къщата?
— В къщата нямаше да ги удържим и пет минути — обясних аз. — А тук можем да се отбраняваме.
— Че кой иска да се отбранява? Не и аз. Какво значение има дали ще ме вземат? Пет пари не давам. Твърдо съм решил да изляза през тази врата и да ги оставя да ме вържат. Това ще натрие носа на татко. Ще го научи да не ме праща вече в разни тъпи училища. Защо му трябваше? Много добре си бях там. Аз…
Силно думкане по вратата секна красноречието му. Почивката беше изтекла и започваше вторият рунд.
Сега, като духнах свещта, в конюшнята беше непрогледен мрак, а в съчетанието на шум и тъмнина има нещо крайно нездравословно за нервите. Ако моите бяха останали непокътнати, щях да пренебрегна думкането. По звука изглеждаше, че го предизвикват с някакъв дървен инструмент — по-късно открих, че е бил дървен чук от работилницата и можехме да разчитаме, че вратата ще издържи и без моя помощ. Но за новак в насилието да остане в състояние на спокойно бездействие е най-трудното изпитание. Бях ядосан и разтревожен от шума и преувеличих значението му. Струваше ми се, че трябва да спре веднага.
Минута преди това бях одраскал пищяла си в празна щайга, захвърлена при дървения материал в конюшнята. Напипах я, занесох я тихо под прозорчето, стъпих на нея и погледнах вън. Открих дръжката и отворих прозорчето. Не се виждаше нищо, но звукът на блъскането стана по-ясен и като проврях ръка между решетките, изпразних пистолета напосоки.
Като практическо действие този ход имаше много недостатъци. Изстрелите не биха могли дори да се доближат до невидимите мишени. Но като демонстрация на сила имаше небивал успах. Дворът изведнъж се изпълни с танцуващи куршуми. Удряха по чакъла, отскачаха, трошаха тухлите на далечната стена и в общи линии се държаха по начин, достоен да накара и най-сърцатия да си глътне езика.
Обсаждащите не губеха време в спорове. Действаха като един. Чух ги да трополят по чакъла в четирите посоки на света. След няколко секунди тишината победи, нарушавана само от плющенето на дъжда. Вторият рунд беше съвсем кратък, почти недостоен да се нарече рунд, и подобно на първия, беше свършил изцяло в наша полза.
Скочих от щайгата, пръскащ се от гордост. Нямах никакъв опит в подобни неща и все пак се справях като ветеран.
Реших, че имам право да изживявам триумф. Запалих отново свещта и бащински засиях към гарнизона си.
Съкровището седеше на земята, зяпнало идиотски, и за момент страхопочитанието го накара да замлъкне. В далечния ъгъл Одри стоеше бледа, но спокойна. Поведениетб й беше безупречно. Нямаше какво да прави и го правеше с тих самоконтрол, който спечели възторга ми. Поведението й ми се стори напълно подходящо за така създалото се положение. При наличието на свръхкомпетентен храбрец като мен, взел нещата в свои ръце, на нея й оставаше само да не ми се пречка из краката.
— Не улучих никого — обявих аз, — но се разбягаха като зайци. Сигурно са из целия Хампшир.