Засмях се доволно. Можех да си позволя толерантна закачливост спрямо врага.
— Ще се върнат ли?
— Възможно е. А тогава — бръкнах в левия джоб на сакото си — най-добре ще е да съм готов. — Бръкнах в десния джоб на сакото си. — Готов — повторих тъпо аз. Обля ме ледена вълна. Гласът ми заглъхна. Защото в нито единия от джобовете не открих дори следа от патроните, с които смятах, че съм обилно снабден. В моменти на вълнение човек е склонен към грешки. Аз бях допуснал своите, като при бягството бях оставил всичките си муниции в къщата.
Ще ми се да мисля, че алтруистичното желание да пощадя своите спътници ме накара да премълча откритието си. Но се опасявам, че неохотата ми се дължеше много повече на факта, че треперех при мисълта да оставя Съкровището да открие кретенската ми небрежност. Дори във време на опасност човек запазва слабостите си и сега усетих, че няма да понеса коментарите му. Ако до този момент в думите му се прокрадваше известна свадлива нотка, въображението немееше пред представата за хапливите висини, които щяха да достигнат, ако разкриех истината.
Опитах се да закърня положението с весел оптимизъм.
— Няма да се върнат! — решително изрекох аз и се постарах да си повярвам.
Но Съкровището, както винаги, удари по мазола.
— Ами тогава да се махаме — каза то. — Не ми се прекарва нощта в тоя проклет хладилник. Казвам ти, че се простудявам. Гърдите ми са слаби. Щом си толкова сигурен, че си ги разпердушинил, да тръгваме.
Не бях готов да стигна чак дотам.
— Може да се спотайват наблизо.
— И какво от това? Нямам нищо против да ме отвлекат. Да вървим.
— Мисля, че трябва да почакаме — обади се Одри.
— Разбира се — потвърдих аз. — Ще бъде лудост да тръгнем сега.
— Я стига! — рече Съкровището и от този момент нататък започна да придружава всички мои действия с разкъсваща кашлица.
Всъщност изобщо не вярвах демонстрацията ми да беше сложила край на обсадата. Предчувствах, че ще има известно забавяне преди подновяването на военните действия, но познавах твърде добре нежеланието на Бък Макгинис да зарязва задачите си само защото няколко дадени напосоки изстрела са всели моментна паника в редиците му. Имаше пред себе си цялата нощ и рано или късно щеше да се върне.
Бях го преценил правилно. Дългите минути се влачеха мъчително, без никакъв знак от врага, но изведнъж, заслушан на прозореца, дочух стъпки да пресичат двора и разговор в предпазлив шепот. Битката се подновяваше.
През прозореца нахлу ярка светлина, наводни отвора и падна като широк кръг на тавана. Не беше трудно да разбера какво е станало. Бяха взели колата и се бяха върнали с един от фаровете — хитър ход, в който прозрях пръста на Сам. След като обезвредиха по този начин опасното място, възобновиха атаката върху вратата с всеотдайна енергия. Дървеният чук беше заменен с някакъв по-тежък инструмент — този път железен. Вероятно манивелата от колата. Общо взето, беше по-мощно оръжие и дори яката ни дъбова врата взе да се тресе.
Разхвърчаха се трески и това ми подсказа, че е настъпил моментът да се оттеглим зад втората си линия на отбрана. Невъзможно беше да се каже колко време ще издържи вратата, но се съмнявах, че ще е повече от броени минути.
Запалих отново свещта, която бях угасил за икономия, срещнах погледа на Одри и посочих с глава нагоре към тавана.
— Първо ти — прошепнах аз.
Съкровището гледаше как тя изчезна през капака и решително се обърна към мен.
— Ако си въобразяваш, че и мен ще качиш там, много грешиш. Ще чакам тук да влязат и ще се оставя да ме вземат. Писна ми от тия щуротии.
Не беше време за диспути. Взех го под мишница, той се разрита с всички сили, занесох до стълбата и го проврях през отвора. Той нададе един от гадните си врясъци. Звукът сякаш вдъхнови трудещите се отвън като тръбене на фанфари. Ударите върху вратата се удвоиха.
Покатерих се по стълбата и затворих капака под себе си.
Въздухът в плевника беше задушен, влажен и миришеше на мокро сено. Не беше място, което човек доброволно би избрал дори за краткотраен престой. Чу се шумолене и един плъх пробяга по дъсчения под, като предизвика стреснато ахване от страна на Одри и отвратен коментар от Съкровището. Каквито и предимства да имаше това последно убежище като крепост, несъмнено беше шумно място.
Блъскането по вратата на конюшнята стигна до кресчендо. После се чу трясък, разтресъл пода, на който стояхме, и накарал съседите ни плъхове да се разтърчат като пощурели напред-назад. Светлината на автомобилния фар проникваше през процепите и дупчиците в дъските, които времето беше отворило. Имаше една голяма пролука близо до центъра, която служеше почти като фенерче и ни позволи за първи път да видим на какво място сме се настанили. Плевникът беше висок и просторен. Покривът беше поне на два метра и нещо над главите ни. Можех спокойно да стоя прав.