— Аз съм Огдън Форд. Идвам! — И без друго предупреждение изтича към дупката, хвърли се и падна.
Манната, посипала се от небето над пустинята, не е предизвикала по-сърдечен прием. Крясъци, викове „ура!“ и про-низителни подсвирквания изпълниха въздуха. Глъчката отново се разрази. Някаква темпераментна личност намери израз на чувствата си в изпразване на пищова си в тавана за мое изключително неудобство, тъй като мястото, където беше избрал да стреля, се намираше на сантиметри от краката ми. После си тръгнаха групово, още викащи „ура!“ Битката беше приключила.
Не знам колко време мина, докато проговорих. Може да са били няколко минути. Бях замаян от бързината, с която се разиграха последните етапи на драмата. Ако му бях обръщал повече внимание, можех да разбера, че Огдън изчаква удобния случай да направи този ход, но при това положение бях напълно изумен.
Дочух в далечината движещ се надолу по алеята автомобил. Това ме пробуди.
— Е, можем и ние да тръгваме — продумах тъпо аз. Запалих свещта и я вдигнах. Одри стоеше до стената с пребледняло и напрегнато лице.
Вдигнах капака и я последвах надолу по стълбата.
Дъждът беше спрял и звездите блестяха. След задухата в плевника чистият въздух беше прекрасен. За момент поспряхме, задържани от покоя и тишината на нощта.
После изведнъж тя се прекърши.
В началото неочакваността ме извади от равновесие. За цялото време, през което я познавах, никога не бях виждал Одри да плаче. В миналото винаги беше понасяла ударите на съдбата със стоическо безразличие, което ме отблъскваше или привличаше към нея и в зависимост от настроението си го наричах смелост или безчувственост. Навремето то беше допринесло много за издигането на онази бариера между нас. Беше я карало да изглежда недостъпна и далечна. Предполагам подсъзнателно бе обиждала егоизма ми с това, че може да се справя сама в тежки времена и не чувства нужда да се облегне на мен.
Но сега бариерата беше паднала. Старата независимост, почти агресивното разчитане само на себе си, бяха изчезнали. Пред очите ми се разкри нова Одри.
Ридаеше безпомощно, застанала напълно неподвижна, ръцете й висяха, а очите й се взираха невиждащо напред. От нея се излъчваше такава безнадеждност, такова поражение, че патосът им ме прониза като нож.
— Одри!
Звездите блещукаха в локвичките сред протрития чакъл. Нощта беше съвсем тиха. Единственият звук беше ритмичното туп-тупане на капки от дърветата.
Огромна вълна на нежност сякаш помете от мислите ми всичко на света освен нея. Срутиха се преградите, които ме възпираха, пречеха ми, държаха ме с вързани ръце и запушена уста от онази нощ, когато се срещнахме повторно след толкова много години. Забравих Синтия, обещанието си, всичко.
— Одри!
Озова се в прегръдките ми, вкопчена в мен, шепнеща името ми. Мракът ни обгръщаше като облак. След това се изплъзна и изчезна.
Шестнайсета глава
В спомените ми от онази странна нощ има огромни бели петна. Най-тривиални моменти ми изплуват с необикновена яснота, докато има цели часове, за които не помня нищо. Не помня какво съм правил и къде съм бил. Като поглеждам назад, ми се струва, че бях вървял до зори и все пак, когато настъпи денят, още бях в границите на училището. Вероятно бях вървял както тичат ранените животни — в кръг. Знаех, че съм изгубил всяка представа за времето. Зората ме стресна като нещо, настъпило внезапно, сякаш светлината бе заместила мрака като светкавица. Беше нощ, огледах се — и вече беше ден — сив, безрадостен ден като декемврийска вечер. Усетих, че съм страшно премръзнал, страшно уморен и страшно нещастен.
Умът ми беше като утрото — сив и облачен. Съвестта може да се прогони, но също като Природата се завръща. Моята, която бях отхвърлил, пропълзя обратно с дневната светлина. Бях изживял своя час на свобода, но сега трябваше да плащам за него.
Платих с лихвите. Мислите ми ме разкъсваха. Не виждах изход. През нощта трескавостта и възторга от онзи лудешки момент ме бяха крепили, но сега бе настъпило утрото, когато мечтите трябваше да отстъпят пред фактите и трябваше да се изправя очи в очи с бъдещето.
Седнах на едно паднало дърво и закрих лице с длани. Трябва да съм заспал, защото, когато отново вдигнах очи, денят беше по-светъл. Безрадостността му бе изчезнала. Небето беше синьо и пееха птички.
Май мина още към час и половина, преди първите наченки на план да започнат да се зараждат в главата ми. Не можех да разчитам на себе си да разсъждавам ясно и честно върху положението си на това място, където магията на Одри властваше навсякъде. Онази част от мен, която се бореше да остане вярна на Синтия, тук беше победена. Лондон ме зовеше. Там можех да разсъждавам, да обмисля спокойно положението си и да взема решение.