Тръгнах към гарата. Нямах дори бегла представа колко е часът. Слънцето светеше през дърветата, но по пътя край имението нямаше и помен от работници, започващи деня.
Когато стигнах до гарата, беше пет и половина. Сънлив носач ме информира, че в шест има пътнически влак за Лондон.
Останах в Лондон два дни, а на третия отидох в Санстед да се видя с Одри за последен път. Бях взел решение.
Намерих я на алеята, близо до портата. Обърна се, като чу стъпките ми по чакъла, и когато я видях, осъзнах, че битката, която смятах за приключена, тепърва започва.
Видът й ме шокира. Лицето й беше извънредно бледо, а около очите й се бяха появили бръчки от умора.
Не можах да проговоря. Нещо ме задуши. За пореден път, също като през онази нощ в двора на конюшнята, светът и всичко в него станаха безкрайно далечни.
Тя наруши мълчанието.
— Е, Питър — рече неспокойно. Тръгнахме заедно по алеята.
— В Лондон ли беше?
— Да. Пристигнах тази сутрин. — Помълчах. — Отидох там да помисля — обясних аз. Тя кимна.
— И аз мислих много.
Спрях и започнах да изравям с пета камъче от чакъла. Думите не ми идваха лесно.
Изведнъж тя се разприказва. Говореше бързо, но гласът й беше безизразен и безжизнен.
— Питър, да забравим случилото се. И двамата не бяхме на себе си. Бях уморена, уплашена и разочарована. В онзи момент ти ме съжали и нервите ти бяха напрегнати също като моите. Онова не беше нищо. Да го забравим.
Поклатих глава.
— Не — възразих аз. — Не беше така. Не мога дори да допусна да се правиш, че нищо не е станало. Обичам те. Винаги съм те обичал, макар да не знаех колко много, докато не ме напусна. След време реших, че съм го превъзмогнал. Но когато отново те срещнах тук, разбрах, че не съм и никога няма да го превъзмогна. Върнах се да се сбогувам с теб, но винаги ще те обичам. Това е наказанието ми, че бях такъв преди пет години.
— И моето, че бях такава преди пет години. — Засмя се горчиво. — Жени! Бях една малка глупачка, разглезена хлапачка. Моето наказание ще е по-тежко от твоето, Питър. Ти няма винаги да мислиш, че си държал щастието на два живота в ръцете си и си го захвърлил, защото не си имал достатъчно ум да го задържиш.
— Точно това ще мисля винаги и аз. Станалото преди пет години беше по моя вина, Одри, моя и само моя. Дори когато болката от загубата беше най-силна, пак не съм те обвинявал, задето замина. Накара ме да видя какво точно представлявах и знаех, че беше права. Аз бях егоистичен, снизходителен — бях непоносим. Аз бях този, който захвърли щастието ни в калта. Ти го каза с едно изречение първия ден тук, когато заяви, че съм бил мил понякога, когато съм се сещал за това. Това много точно ме описа. Няма за какво да се упрекваш. Мисля, че и двамата не извадихме голям късмет, но вината е моя.
Бледото й лице порозовя.
— Помня, че го казах. Казах го, защото се боях от себе си. Бях разтьрсена от новата ни среща. Мислех, че ме мразиш, имаше всички основания за това, а и говореше така, сякаш ме мразиш, и не исках да ти показвам какво значиш за мен. Не е вярно, Питър. Преди пет години може и да съм го мислила, но не и сега. Вече пораснах достатъчно да разбирам реалностите. Преживях прекалено много неща, за да ми останат някакви фалшиви идеи. Имах възможността да сравня мъжете и разбрах, че не всички са свестни, Питър, дори понякога, когато се сетят да бъдат.
— Одри — започнах аз, — никога досега не съм имал възможност да те попитам, той… той… Шеридан беше ли добър с теб?
За момент замълча и реших, че въпросът ми й е неприятен.
— Не! — изведнъж отсече тя.
Изстреля тази сричка със сила, която ме стресна и ме накара да замълча. В думата се криеше дългата история на едно нещастие.
— Не — повтори тя след кратка пауза, този път по-кротко. Разбрах я. Ставаше дума за умрял човек.
— Не мога да говоря за него — забързано продължи тя. — Предполагам, че в голямата си част вината беше моя. Бях нещастна, защото той не беше ти, а той разбираше, че съм нещастна и ме мразеше за това. Нямахме нищо общо. Бракът ни си беше чиста лудост. Той за кратко ми завъртя главата. Тогава нямах много здрав разум, а изгубих и малкото, който притежавах. Бях много по-щастлива, когато ме изостави.
— Изоставил те е?
— Напусна ме почти веднага след като пристигнахме в Америка. — Засмя се. — Казах ти, че съм пораснала и разбирам реалността. Именно тогава започнах да разбирам.