— Като че ли няма скрити кухини — каза Малоун.
Останалите го наблюдаваха с любопитство, а уредникът — и с немалка доза загриженост. Но той нямаше избор, освен предпазливо да счупи циментовата спойка между капака и корпуса на часовника.
— Колко е старо това нещо?
— На четиристотин години — отвърна уредникът. — Творба на един от големите майстори от началото на седемнайсети век.
Преди да приложи сила, Малоун реши да отвори кръглата стъклена вратичка. Циферблатът на часовника се държеше на три винта и ако успееше да го свали, със сигурност щеше да стигне до механизма вътре.
— Искам да сме сигурни — каза той.
Уредникът му подаде отвертка с плоска глава и той разхлаби трите винта. Но отзад имаше само пружини и зъбни колелца, които движеха стрелките; през тях не можеше да се стигне до основната кухина на часовника.
— Хайде, направете го — каза Полукс Гало, усетил колебанието му.
Малоун притисна металния връх на длетото към циментовата стойка и започна да почуква с чука. Не бързаше — важното беше да не повреди капака, за да може лесно да се постави обратно. Циментът беше много твърд и бяха необходими няколко удара на едно и също място, за да има видим резултат.
— Господин Малоун — обади се кардинал Гало.
Той спря работа.
— Мисля, че забелязах нещо. Бихте ли ми подали чука за момент?
Малоун винаги беше готов за нови идеи и изпълни желанието му. Кардиналът огледа часовника, после замахна и стовари чука право в керамичния похлупак. От гърлото на уредника се изтръгна сподавен вик на ужас. Похлупакът се пръсна на парчета, но циментовата спойка остана невредима. И така става, призна мислено Малоун.
— Нямаме време за деликатности — каза кардиналът. — Имам седем часа да се прибера в Рим.
Полукс Гало не бе издал звук, но нищо в изражението на лицето му не показваше, че протестира срещу оскверняването на реликвата.
— Може ли? — попита Малоун, като протегна ръка за чука.
Гало му го подаде и той отстрани керамичните останки, полепнали по циментовата спойка, колкото да може да бръкне с ръка вътре.
— Донесете онзи стол — каза той на уредника.
Столът беше поставен до входа на молитвената стая, вероятно за разпоредителя, когато катедралата е пълна с посетители. Уредникът го донесе и Малоун стъпи върху него, за да надникне отвисоко в часовника.
— Пълен е с нещо като пясък — каза той.
По пръстите му полепнаха лъскави зрънца.
— Или по-скоро счукани на ситно стъкълца.
— Защитна мярка — обясни Полукс. — Използвана от Ордена през отдавна минали векове. Виждал съм и други хранилища, натъпкани със счукано стъкло.
Определено вършеше работа — Малоун не можеше да бръкне с ръка и да провери какво има вътре. Стъклените парчета бяха натъпкани плътно в кухината, което обясняваше плътния глух звук, когато бе почукал корпуса отвън.
— Ще трябва да внимаваме с изваждането — каза Полукс. — Стъклото може да повреди всичко, което се съдържа вътре.
— Ностра Тринита — намеси се кардиналът — най-вероятно е древен пергамент, устойчив на такива влияния.
Полукс поклати глава.
— Не е вътре. Двете папски були не могат да се съберат в кухината. И двамата сме виждали копията във Ватикана. Свитъците са много по-дълги.
— Сега ли се сетихте да ни го кажете? — сопна се Малоун.
— Константиновият дар може да е по-малък — каза кардиналът. — Не знаем в какъв формат е написан.
Полукс поклати глава.
— Те никога не биха нарушили целостта на Ностра Тринита. Или всичко е вътре, или нищо. Аз предполагам, че в часовника се намират допълнителни указания как да се доберем до него.
Малоун нямаше представа кой от двамата е прав, но му хрумна как да разреши спора. Обърна се към уредника:
— Имате ли по-мощна прахосмукачка?
Кастор едва сдържаше раздразнението си. Тези хора явно не бързаха, докато той се състезаваше с часовника. Трябваха му минимум три часа, за да стигне до Рим, ако се смяташе и пътят до и от летищата. Би могъл обаче да съкрати това време наполовина с няколко телефонни разговора. Имаше приятели в частния сектор, които разполагаха с фирмени самолети. Може би един такъв щеше да го очаква, когато всичко това тук приключеше.
— Трябва ми телефон — каза той.