Люк изстреля три куршума в мрака. Отвън се чуха отдалечаващи се стъпки.
Люк скочи на крака и притисна гърба си до стената встрани от вратата. Коридорът беше много по-тъмен от стаята. Но той вече не усещаше чуждо присъствие. Остави пушката и посегна към пистолета си, който още лежеше на пода. Отдели няколко мига, за да провери Рой за пулс. Нямаше. Лора беше очевидно мъртва. По дяволите. Тя не заслужаваше това.
Люк тръгна опипом към стълбището и заслиза. Вратата към страничната уличка беше оставена открехната.
Внимателно, каза си Люк. Отвън можеше да го очаква опасност.
Прикрит зад каменните стени на сградата, той протегна десния си крак и отвори вратата докрай. Хвърли бърз поглед навън; не се виждаше никой. Излезе от къщата. Вдясно, в далечния край на прохода между сградите — там, където излизаше на успоредната главна улица, — той смътно различи човешка фигура, която се отдалечаваше.
Люк се затича натам.
49
Малоун забеляза увереността на всички, че именно това е мястото.
— Какъв е този параклис? — попита той.
— Един от най-старите на острова — отвърна Полукс. — Построен е през шестнайсети век, малко след пристигането на рицарите.
Той се заслуша в разказа на Гало. Легендата гласяла, че през XII в. местна девойка работела на полето, когато видяла няколко турци да се приближават към нея. Тя побягнала, а натрапниците я гонели по петите. Останала без дъх, девойката намерила убежище в една пещера, чийто вход бил закрит от паяжини. След като се озовала вътре, тя паднала на колене и замолила Богородица да й помогне. Корсарите продължили да я търсят, дори намерили пещерата и погледнали вътре, но като видели завесата от паяжини, се отказали да влязат.
— След като минала през паяжините, те отново се затворили зад нея. Станало чудо — каза Полукс. — Затова построили параклис пред пещерата в чест на девойката, който била провъзгласена за света Луиза Магяр.
— Всяка църква тук има подобна история — добави уредникът. — Островът е буквално осеян с църкви. При последното преброяване бяха триста петдесет и девет, което е малко повече от една на квадратен километър. Имаме шейсет и три енории. Този тук е просто крайпътен параклис, затворен за богомолци.
— И е собственост на Ордена — уточни Полукс.
Интересно.
— Първоначално съществувалата на това място каменна църква била възстановена от рицарите през шестнайсети век — продължи той. — Остава си все така затворена, но ние я поддържаме. Мога да се обадя на нашия представител и да уредя да я отворят за нас.
— Направи го — каза кардиналът.
Очевидно на Полукс не му беше приятно да получава нареждания от брат си, но не каза нищо и излезе от кабинета, за да проведе разговора.
Някаква мисъл тормозеше Малоун.
— Какво има около тази църква, което не споделяте? — попита той уредника и кардинала.
— Когато Наполеон опустошил острова — отвърна уредникът, — параклисът бил пощаден. Бил прост, без пищна украса. Вътре не е имало нищо за крадене. Затова е останал непокътнат. Точно както е изглеждал тогава.
— Освен това е частен параклис на Тайното братство — добави Гало.
Ето, това вече беше нещо. Гало обясни, че те винаги са се държали на разстояние от останалите рицари. Цялата идея на тяхната организация от посветени била да стоят настрана от останалата членска маса. Така, след като Орденът получил Малта в дар, те построили църква, която да се ползва само от тях, като и църквата, и земята около нея били обявени за забранена зона за всеки, който не носел пръстена с палиндрома от букви. Знакът на Константин.
— Църквата се е ползвала редовно до Наполеоновото нашествие — каза уредникът. — Има данни, че френски войници са посещавали мястото, но както казах, там нямало нищо ценно за плячкосване.
Очевидно французите са допуснали грешка. Малоун реши да смени тактиката и се обърна към Гало:
— Е, сега можете да се приберете в Рим.
— Веднага след като приключим тук.
— Простете ми, Ваше преосвещенство, но какъв интерес може да има един кардинал към всичко това? Доколкото разбирам, каквото и да има скрито, то принадлежи на малтийските рицари.