Той погледна нагоре. Иззад ръба се подаваше човешка ръка. Притисна се до стената на ямата. Отгоре падна труп на мъж и се удари глухо в земята. После още един.
Малоун си спомни, че дъното не се вижда отгоре. Беше твърде тъмно. Затова вдигна глава и видя не Полукс Гало, а брат му Кастор, който надничаше в ямата с пистолет в ръка. Да му се разкрие сега би било самоубийство. Трябваше просто да го изчака да се махне, за да се изкачи навън.
Гало вече не се виждаше. Нещо друго падна в ямата и се заби в меката пръст. Лопата.
После някой издърпа въжето нагоре. И угаси светлината.
Малоун остана в пълен мрак.
60
Люк натискаше газта на север по крайбрежното шосе към някаква църква. Беше се обадил на Стефани, която му каза накъде е тръгнал Малоун. Тя се беше свързала с уредника на катедралата, която я бе упътил. Люк отказа на Хан предложението за помощ, тъй като бе решил да не намесва местните. Оттук нататък би било добре да не разкрива картите си, тъй като играта беше без правила и имаше твърде много неизвестни.
Колко ли пъти Люк бе шофирал бясно по тъмно шосе посред нощ? След срещи с гаджета. След футболни мачове в гимназията. След излизания с приятели. Околният терен не можеше да се сравнява с планините на Източен Тенеси. Нищо на света не можеше да се сравнява с тях. Той бе прекарал сред тях първите осемнайсет години от живота си и до днес не пропускаше случай да се върне там. А такива случаи не бяха кой знае колко чести. За онези хълмове имаше много легенди, предания и митове. Баща му обичаше да му разправя такива истории.
Като например за Одрания Том. Красив и чаровен, печелел сърцата на всички момичета по пътя си, докато един ден не хвърлил око на красива омъжена жена на име Елинор. Започнали да се виждат тайно на закътани местенца, но, разбира се, съпругът на Елинор научил и одрал Том жив. Всички били убедени, че окървавеният скелет на Том все още броди по местата на някогашните им любовни срещи, стиснал в ръка ловджийски нож, дебнещ да срещне двойка прелюбодейци, за да им даде урок. Което би било ужасно несправедливо от негова страна предвид обстоятелствата около собствената му гибел.
Имаше дори песничка в чест на привидението:
Със сигурност е мръзнал. Самият Люк се чувстваше гол-голеничък в момента, препускащ с пълна газ, сам срещу неизвестността.
Той отби от крайбрежното шосе, пое към вътрешността на острова, следвайки указанията на Стефани, и се озова в една тъмна долина. В далечината се издигаха стръмни възвишения с разпръснати от двете им страни светлинки. Люк продължи още известно време напред по черния прав гладък асфалт, докато не видя паркирана встрани от шосето някаква кола.
Изглеждаше позната. Той спря зад нея и се убеди, че е прав. Същата, която бе ползвал по-рано. Същата, която Малоун явно бе взел от катедралата. Угаси фаровете, спря двигателя и излезе навън в нощта.
Малоун беше някъде наоколо и очевидно бе избрал да се приближи незабелязано. Люк реши да направи същото. Тръгна пеша по шосето, като се оглеждаше и в двете посоки.
Хор от цикади огласяше мрака. Беше уморен и му се спеше, но с времето се бе научил да действа на автопилот. Всъщност Люк беше доста добър на този режим.
Определено му помагаше и това, че беше едва на трийсет, неспокоен, амбициозен и добре трениран.
На около двеста метра напред той видя очертанията на сграда, кацнала високо на стръмния склон, пред която имаше паркирана друга кола. Сигурно беше църквата.
Внезапно вратата се отвори и в осветеното пространство се появи мъжка фигура. Мъжът пристъпи към колата, понесъл в ръце пътна чанта и нещо, което приличаше на сгъваем стол, и ги сложи в багажника. После се върна до вратата и светлината угасна, сякаш някой завъртя електрически ключ. Колата потегли, но не се насочи към него, а направи завой и се отдалечи на запад, към долината, докато той не я изгуби от поглед.
Инстинктите му подсказваха, че нещо не е наред. Люк се приближи към вратата. Опита бравата и видя, че е заключена. При това не с обикновена ключалка. А с нещо сложно, голямо, от ковано желязо, за което сигурно бе нужен гигантски ключ.