— Бихте ли посочили имена?
— Никога не издавам личните си връзки. Правило номер едно в бизнеса.
Под старателно култивираната си непочтителност човекът беше видимо интелигентен и жилав като камшик. При нормални обстоятелства Гало не би си губил времето с него. Но нищо в сегашните обстоятелства не беше нормално.
Той се загледа в една чайка, която се рееше високо в небето с неподвижни крила, носена от издигащия се нагоре топъл въздух, за да спечели малко време и да подреди мислите си. Как ли се чувстваше толкова свободна от грижи? Накрая се обърна към Чатърджи и каза:
— Сигурно си давате сметка, че конклавът започва след малко повече от двайсет и четири часа. Нямаме време за празни приказки.
— Какво ще кажете да подразня апетита ви с нещо, което не знаете? Да го наречем, предложение на добра воля.
Бяха му казали да дойде на това място, където всичко ще му бъде обяснено. Затова трябваше да повярва, че не си губи времето.
— Слушам ви.
11
Юни 1798 г.
Без да обръща внимание на писъците, които се носеха по дългите коридори, Наполеон Бонапарт се любуваше на красотата на двореца. През последните 225 години Велики магистри бяха живели между тези стени, бяха крачили из мраморните фоайета, наслаждавали се бяха на картините в галериите и си бяха устройвали пиршества в банкетната зала. Горе в кулата имаше дори обсерватория. Сградата беше двуетажна и издължена, напомняща на Лувъра, с двойни стени, кухината между които беше запълнена с чакъл, подобно на крепост; елегантната й широка цели 100 метра фасада гледаше към Пиаца дел Кавалиери — Площада на рицарите.
Това е свещена земя, му бяха казали.
В миналото нито един малтиец не бил допускан до площада, нито до двореца без специално разрешение. Той вече бе решил да се подмаже на местните, отменяйки този закон и преименувайки пространството Площад на свободата.
Добър ход. Правото на завоевателя.
Той беше във възторг. Дотук всичко се нареждаше идеално. Тръгнал бе от Франция преди месец начело на няколкостотин кораба и 7000 бойци, за да завладява Египет. По пътя бе решил да превземе и Малта и бе пристигнал във Валета преди три дни. От палубата на флагманския кораб в пристанището бе оглеждал с възхита крепостните стени, самия град, издигащ се терасовидно към билото на хълма, сградите с цвят на мед, стъпили една върху друга, сякаш изсечени от един-единствен каменен блок. Бяха му казали, че с многобройните си кули и куполи градът представлява екзотична гледка, и това се бе оказало истина.
Как го бяха нарекли рицарите?
Civitates Humillima. Най-скромният град.
Нито веднъж след турската обсада през 1565 г. край бреговете на Малта не се бяха появявали толкова много корабни платна. В онези времена рицарите може да са били готови да бранят острова си до последна капка кръв, но този път нашественикът ги бе хванал неподготвени. Слава богу, шпионите му се бяха оказали на висота, преброявайки едва 332 рицари, от които 50 твърде стари, за да се бият, и всичките страдащи от лошо снабдяване и некадърно командване. С топовете на крепостта не бе стреляно от век, барутът беше негоден, гюлетата ръждиви. А когато френските рицари, които наброяваха близо двеста от всичките 332-ма, отказаха да се бият, всичко приключи за два дни с пълна капитулация, като Великия магистър подписа акта за предаване на острова с последните останки от неговия суверенитет.
Наполеон се загледа отново в стените на двореца. От славното наследство не бе останало нищо. В ехтящите зали и коридори витаеше мрачна атмосфера на запуснатост. Какво ли се бе случило с всички тези Велики магистри? Малцината избраници, чиято власт някога бе граничила с абсолютизъм. Живеели като крале, носели корони, приемали чужди посланици и изпращали свои в кралските дворове. Държали на служба рояци капелани и лични лекари, десетки слуги, пазачи на дивеч, соколари, барабанчици, тръбачи, лакеи, коняри, пажове, перукери, навивани на часовници, дори ловци на плъхове. Разполагали с бездънни хазни. Папи и императори бяха изпълнявали капризите им.