Но това бе минало.
С отслабването на заплахата от източните неверници рицарите бяха станали ненужни. Отдали се бяха на пиянство и дуели помежду си, а от някогашната им дисциплина не бе останало нищо. Германската и италианската балия се бяха разпаднали. Много от останалите бяха обречени. Една някога велика институция се бе превърнала просто в източник на издръжка за млади безделници от определени привилегировани фамилии. Нещо повече: революциите в Европа, и особено френската, бяха оставили рицарите с вързани ръце, намалявайки приходите им с близо две трети.
А сега всичко, което бяха имали, принадлежеше на Франция.
Той чу стъпки и се обърна. Един от адютантите му пристъпваше с маршова стъпка по широкия коридор; тракането на токовете му отекваше от мраморните стени. Наполеон знаеше какво се иска от него. Очакваха го в Залата на Върховния съвет.
Мъжът кимна и го поведе напред през лабиринта от коридори и зали с голи стени; всички картини и тапети вече бяха пренесени от войниците му на флагманския кораб заедно с останалите трофеи. Хората му бяха плячкосали Валета и останалите селища на острова, грабейки рицарски доспехи, сребърни хирургически инструменти, комплекти фигури за шах от слонова кост, мебели, ковчежета с пари, златни кюлчета. Не бяха пощадени дори безценният меч и кама на Дьо Балет, подарени на отдавна покойния Велик магистър от краля на Испания като награда за храбростта му по време на Великата обсада.
Наполеон беше прибрал всичко. Корабът му — „Л’Ориент“ — се пръскаше по шевовете от плячка. Но не беше открил онова, заради което всъщност бе дошъл. Нещото, което би могло да се окаже по-ценно от всичкото злато и сребро на света.
Той влезе в залата. В далечния й край, на повече от трийсет метра от входа, върху подиум, покрит с червен плюшен балдахин, се намираше тронът на Великия магистър. На това място се бяха събирали в течение на векове Върховният съвет и Главният приорат; тук бе центърът на рицарската власт. По стените имаше дванайсет великолепни фриза, описващи Великата обсада. Паметник на едно отминало време на доблест и благородство. И начин за него да се запише в историята. Той обичаше този вид пропаганда.
Залата беше празна, ако не се броеше простата дървена маса в средата. Срещу нея седеше мъж, завързан за дървен стол, дланите му бяха положени върху плота на масата и заковани с по един пирон, за да не мърда. Горкият човек беше по нощна риза, явно войниците му го бяха прибрали от къщи, докато бе спял. Пленникът стенеше, главата му клюмаше и се удряше в масата, от брадата му капеше лига, раните му кървяха. Бонапарт пристъпи към него и понечи да въздъхне от задоволство, но остра воня го удари в ноздрите; мъжът бе облекчил червата и мехура си на стола.
— Причиняваш си толкова страдания за нищо — каза той. — Водачът ти те изостави.
Което си беше самата истина. Фердинанд фон Хомпеш, Великият магистър, беше предал Малта без бой, отваряйки доброволно портите на Валета. Донякъде помогна и обстоятелството, че рицарите бяха дали обет да не вдигат оръжие срещу братя християни.
— Твоят Велик магистър е взел ръката и китката на свети Йоан Дамаскин, и иконата на Богородица от Филермо и е отплавал с тях.
Бонапарт видя как очите на мъжа се разшириха от ужас; той осъзнаваше жестоката си участ.
— Преди Хомпеш да си тръгне обаче, аз свалих пръстена от ръката на свети Йоан. — Той му го показа. — Чудесно бижу, ще си го запазя. И без това едва ли ще върши работа на мъртвец.
Отговор нямаше. Но той не бе и очаквал.
— Твоят Велик магистър те остави на милостта ми. Сам.
— Нищо… не съм… ти казал. Нищо… няма… да ти кажа.
Наполеон даде знак с ръка и адютантът постави на масата керамична купа. Измъчваният рицар хоспиталиер вдигна глава и сякаш разпозна снопчетата растения в нея.
— От Скалата на Генерала — каза Наполеон. — Казаха ми за лечебните й свойства и поръчах да наберат.
До брега на остров Гозо, северно от Малта, над водата се подаваше малък остров от варовик. В течение на хилядолетия вълни се бяха разбивали в сивите му голи скали. Върху него вирееше странно храстовидно растение, което не се срещаше никъде другаде по света. Той бе чувал легенди за кръвоспиращите му свойства, когато бъде наложено върху отворена рана. Преди петдесет години тогавашният Велик магистър бе обявил острова за забранена зона и бе поставил стражи да го охраняват, за да се ползва единствено от рицарите. Всяко нарушение на забраната се наказваше с тригодишна каторга като гребец на галера. Бонапарт смяташе да сложи край на тази егоистична забрана, но не преди да се е запасил с достатъчни количества от растението.