Историческите източници изобилстваха със спекулации какво биха могли да са си писали Чърчил и Мусолини. За жалост, Малоун не бе успял да прочете нито едно от писмата в чантата. Възнамеряваше да стори това в хотела в Менаджо, макар че британците настойчиво го бяха помолили да овладее любопитството си.
Но какво гласеше онази сентенция за най-добре измислените планове?
Той бе успял да смени гумата с малкото резервно колело в багажника и да се добере до града без повече инциденти. Там мъжът, който го бе наел, го очакваше в един изискан слънчев ресторант с изглед към вътрешен двор. Сър Джеймс Грант работеше за МИ-6, легендарното външно разузнаване на Великобритания. До вчера Малоун не го бе срещал, дори не бе чувал за Грант, който се оказа елегантен джентълмен с изискани обноски на възраст около петдесет и пет, с черни очи и с онзи безизразен поглед, характерен за професионалните шпиони. Той забеляза, че британецът е облечен със същия тъмносин вълнен костюм с жилетка, с който беше и вчера. Малоун му се бе обадил предварително, за да му каже, че пътува към Милано с интересна история, като го бе уведомил и за двата трупа във вилата.
Хотелът беше впечатляващ — някогашен манастир, разположен в квартала с луксозни бутици на Милано. Очевидно командировъчните в британското разузнаване бяха доста по-щедри, отколкото в Министерството на правосъдието на САЩ. Той влезе в ресторанта, седна на масата срещу Грант и му разказа за случилото се.
Когато чу за мечката, англичанинът се разсмя.
— Това е новост. От двайсет години съм в професията и никога досега мой агент не се беше натъквал на мечка.
— Чантата от истинска слонска кожа ли е?
— Говори се, че Мусолини лично бил застрелял животното. Според вас колко страници с документи имаше вътре?
— Петдесетина. Но само единайсет писма. Съжалявам, че ги изгубих. Който и да е бил там, много е държал да грабне чантата.
— След като ми се обадихте, изпратих един от хората ми да огледа на място. Открил е вътре трупа, както ми го описахте; изглежда, че е на пазача на вилата. Открил е и убития мъж на горния етаж. Застрелян с два куршума и с разрязана ръка. Моят човек казва, че е било ужасна гледка. След което открил собственика, провесен от едно дърво в гората северно от вилата. — Грант замълча, после добави: — С вързани отзад на гърба ръце, изкълчени рамене и куршум в главата.
Малоун се облегна назад.
— А успяхте ли да идентифицирате убития, който ме нападна?
— Още не. Отпечатъците му не фигурират никъде. Което е, меко казано, необичайно. Но ще разберем кой е. — Грант посочи чинията на масата. — Моля ви, хапнете нещо. Поръчах ги, ако случайно сте гладен.
Малоун усети това като намек да сменят темата. Стефани Нел ползваше същата тактика. Но тъй като наистина беше гладен, той си взе два кроасана. Покрай масата им с плавна стъпка мина сервитьор и Малоун си поръча чаша портокалов сок.
— Прясно изстискан ли? — попита сервитьорът.
— Разбира се!
Малоун се усмихна. Покрай майка си, която го бе възпитала в трезвеност, той не близваше нито алкохол, нито дори кафе. Но един фреш от онези тръпчиви ароматни испански портокали? Какво по-хубаво от това?
Пръстенът тежеше на дъното на джоба му. Той реши да запази тази подробност за себе си, поне докато не разбере какво повече от него знае този британец. Но преди това реши да сподели още нещо.
— Писмата между Чърчил и Мусолини бяха единайсет. На вас са се опитали да продадат пет. Може би останалите шест са били предлагани на друг купувач? Човекът ви е искал пет милиона евро. На другия вероятно е искал повече. Докато и двамата не сте решили, че ще ви излезе по-лесно да ги задигнете.
— Съгласен съм, че се опитаха да ни изиграят. Това не бива да ни изненадва. Репутацията на продавача стигна до нас преди него.
Малоун си взе още един кроасан и посочи с пръст чинията.