— Което ми дава голяма свобода на движение. Аз започнах този хаос. Аз го контролирам. Следователно знам и как да го избегна.
Спаня се изсмя дрезгаво.
— Виж се само. Един лъжец и крадец се представя в цялото си величие. Тъкмо затова от теб ще излезе страхотен папа. Поне за мен. Аз мога да работя с теб, Кастор, както работих и с онзи поляк. Ние се разбираме. Преди малко те отървах от онзи американски парашутист като демонстрация на добра воля.
— Ами ако нямам нужда от помощта ти?
— Тогава ще се пробвам с друг кандидат. Някой, способен да оцени моята подкрепа.
— Е, слушам те.
Спаня направи крачка назад до първата пейка, пресегна се и вдигна от седалката тънка папка. После отново пристъпи към него и му я подаде. Най-горният лист, който се виждаше през прозрачната корица, беше празен.
— Документът няма заглавие. Може би ти би могъл да му измислиш някое, след като го прочетеш.
Той пое папката и понечи да я отгърне.
— Чакай! — нареди Спаня.
Кастор вдигна глава; не беше свикнал да му се заповядва.
— Давам ти това като втора демонстрация на добра воля — каза шпионинът. — С прочитането му обаче ти приемаш да работиш за мен при условия, които аз ще определя. Ако не си склонен да го направиш, върни ми папката и няма да ме видиш повече.
Време бе да се вземе решение. Кастор Гало имаше малко съюзници на този свят. Като дете бе чувствал брат си по-близък от всеки друг. И с право. Двамата се бяха родили от една утроба, едновременно. Бяха еднояйчни близнаци, Полукс беше по-стар от него с минути. Като малки никой не можеше да ги различи. Приликата помежду им бе продължила и в зряла възраст, макар че вече и двамата се опитваха да изглеждат различно. Кестенявата коса на Кастор беше късо подстригана, докато на Полукс висеше под ушите. Той беше гладко избръснат, докато брат му отглеждаше някаква рядка монашеска брада. Макар че като ръст, физика и черти на лицето двамата бяха огледални образи, Кастор носеше очила за късогледство и ален пояс на кардинал, докато Полукс бе запазил силното си зрение и никога не се бе изкушавал от кариерата на свещенослужител. Техният баща ги бе кръстил на двете най-ярки звезди от съзвездието Близнаци. Като рибар звездите му бяха служили за ориентир. Но баща му го нямаше вече и сега решението си беше лично негово.
Как гласеше онази стара поговорка? На харизан кон зъбите не се броят.
— Ще я задържа.
Спаня се усмихна.
— Ще се чуем преди свечеряване.
— Откъде ще знаеш къде съм?
— Моля те, Кастор. С такива смешни въпроси само издаваш невежеството си.
14
Люк седеше в тъмното с гръб, долепен до каменната стена, и ругаеше. Добре поне, че майка му не беше наблизо. Шортите и ризата му бяха влажни от плуването, обувките — подгизнали и му студенееха на краката. Светещият му часовник показваше 2:20 следобед. Не усещаше нито нервност, нито страх. Само раздразнение. До момента бе направил три грешки за деня.
Той се опита да избегне двамата мъже, които го пресрещнаха на кея, навлизайки в лабиринта от тесни улички на Валета. Но двамата накрая го спипаха. Нечия силна ръка го хвана през шията, нечия длан запуши устата му, после ръката през шията притисна гръкляна му и пред очите му заблещукаха звезди.
За случилото се впоследствие имаше само смътна представа. Спомняше си как го внасят на ръце в някаква сграда, влачат го надолу по някакво стълбище, после го хвърлят на под от мека пръст. Когато той се свести, около него беше мрак, толкова плътен, че не виждаше пръстите си, разперени пред лицето. Със същите пръсти опипа стените от неодялан камък на килията си и установи, че тя е с кръгла форма и около пет крачки в диаметър. Когато Люк се изправи и продължи да опипва нагоре, установи, че беше толкова в най-широката си част, а нагоре се стесняваше. Беше построена така, че никой, попаднал в нея, да не може да изпълзи нагоре дори до половината от височината й.
Въздухът беше влажен и застоял, беден на кислород. По гръбнака на Люк се стичаха струйки пот. Устата му беше пресъхнала и лепнеше. Какво ли не би дал за бутилка минерална вода! Този ден щеше да се помни като една от големите издънки в живота му.