Една статия отпреди няколко месеца служеше като блестяща илюстрация за това.
Светият престол взаимодейства по уникален начин с рицарите, като папата назначава за техен патрон кардинал, който да работи за приятелските отношения между Ордена и Ватикана. За длъжността бе избран кардинал Гало, след като папата го отстрани от поста му във Ватикана. Но Гало и папата никога не са били приятели. Всъщност Гало се очертава като един от най-яростните критици на папата, в резултат от което малтийските рицари се оказаха въвлечени в техните спорове. В безпрецедентно твърд отговор на Гало и папата хоспиталиерите заявиха, че смяната на техния Велик магистър е „вътрешноадминистративен акт на Суверенния орден на Малта, следователно попада изцяло в неговата компетентност. Нито Светият престол, нито който и да било негов представител няма думата по тези въпроси“.
Цялата история изглеждаше доста противна. Но Малоун си каза, че така е навсякъде в политиката.
Според други вестникарски статии в последно време Орденът бе провел масови чистки, много от висшите му служители бяха подменени и организацията още не можеше да се опомни от междуособиците. Всички като че ли очакваха следващият папа да им покаже пътя, тъй като досегашният Христов наместник бе починал, преди димът да се разсее. Онова, което оставаше неясно, поне за Малоун, бе как боричканията в една съвременна благотворителна организация, макар и на деветстотин години, могат да бъдат заплаха за сигурността на Обединеното кралство.
Малоун влезе в Палацо ди Малта, мина през високата арка откъм улицата и се озова във вътрешен двор, пълен с паркирани коли. Повечето бяха черни мерцедеси с подобни номера.
От четири букви — SMOM, плюс една цифра.
Суверенен военен орден на Малта.
В тъмния паваж беше вписан огромен бял осмоъгълен малтийски кръст.
Околните сгради бяха по на три етажа, като всички прозорци бяха със затворени капаци. Джеймс Грант му бе казал, че тук се помещава централната администрация на Ордена — дворецът на Великия магистър, в който се събираше Суверенният съвет.
Очакваше го напет мъж със строг тъмен костюм. Малоун беше със светлосиня памучна риза с навити ръкави, бежов панталон и леки обувки. Повече от небрежно облечен. Но поне бе взел душ и се бе обръснал. Грант се бе обадил предварително, за да го допуснат в двора. Той пристигна точно навреме и леко се учуди от липсата на охрана, но всичко наоколо бе замислено така, че да не привлича внимание. Само малка табелка върху едно от дървените крила на портата издаваше обитателите на сградата.
Той се приближи към мъжа с костюма.
— Аз съм Котън Малоун. Имам уговорена среща.
Мъжът отговори с леко кимване, приличащо по-скоро на малък поклон.
— Изпратиха ме, за да ви посрещна.
— Така ли постъпвате с всеки?
— Само с посетители, за които сме уведомени в последния момент от МИ-6.
Той долови неприкритото раздразнение в гласа на посрещача.
— Знаете ли защо съм тук?
— Определено. Може ли да го видя?
Малоун извади пръстена от джоба си и го показа.
— Сериозно бижу — каза мъжът.
— Бихте ли пояснили?
Той вдигна дясната си ръка; на безимения си пръст носеше същия пръстен с палиндрома от пет думи.