Кастор едва се сдържаше. Толкова много измежду онези надути надменни червени лешояди, както ги наричаше Спаня, бяха ликували при неговия провал. Но се оказваше, че някои от тях са извършили най-гнусни престъпления. Онова, което десетилетия наред бяха подозирали мнозина, включително и той, сега изглеждаше доказана истина.
В Курията се вихреше необуздана корупция. Нещо повече: тя изглеждаше институционализирана. А най-лошото бе, че облечените с власт явно бяха решили едновременно да я прикриват и поддържат.
Противно на онова, което си мислеха хората, папата невинаги имаше последната дума в управлението на църковните дела. Курията съществуваше от над хиляда години, през което време бе усъвършенствала до краен предел изкуството на оцеляването. Системата беше толкова заплетена, закостеняла и дълбоко окопана, че никой не бе успял да прокара смислени реформи. Някои от последните папи — конкретно Йоан Павел II и Франциск I — се бяха опитали. Но и двамата без успех. А пък Бенедикт XVI бе подал оставка от безсилие, след като разбра, че реформите му биха означавали да уволни мнозина измежду дългогодишните си приятели. От доста време се носеха легенди за вътрешни разследвания и тайни одити. Франциск дори бе натоварил две така наречени независими комисии да разследват злоупотребите и да препоръчат промени, но и от това нищо не бе излязло.
В Курията бяха експерти по протакане и увъртане. Истински магьосници. Както току-що бе потвърдил Спаня, двойното счетоводство с всички възможни трикове беше нещо обикновено. Дотолкова се бяха усъвършенствали, че можеха да блокират дори интервенция от Светия отец. Защо? Защото в крайна сметка папата се нуждаеше от Курията. От хора, които да управляват едно предприятие с многомилиарден оборот, а колкото и да беше склонна към разхищения и злоупотреби, Курията движеше Църквата напред. Това беше като Съюзниците след Втората световна война, които си запушваха носовете, за да използват услугите на разни бивши нацисти из цяла Германия. Не беше най-добрият избор, просто единственият.
Оставаха му още няколко страници до края. Затова Кастор отново насочи вниманието си към резюмето.
Един инцидент показва нагледно равнището и всеобхватността на сегашните злоупотреби. Кардинал, ползващ безплатен апартамент в близост до Ватикана, искал да го разшири. Когато негов съсед — възрастен свещеник, настанен по здравословни причини в жилище с нормиран наем, бил приет в болница, кардиналът поръчал ремонт на жилището си, при който избил дупка в стената между двата апартамента, завземайки част от площта на съседния, като дори си присвоил мебелировката на своя възрастен колега. След като го изписали от болницата, другият свещеник открил самоуправството, но не бил в състояние да направи нищо. Никой от Светия престол не смеел да се противопостави на кардинала. Свещеникът починал малко след това (така инцидентът се потулил), а кардиналът все още владее разширения си безплатен апартамент.
Кастор порови в паметта си, за да се сети за името на неназования кардинал. Познаваше няколко, които живееха във и около Ватикана. Който и да беше, сега той с истинска наслада щеше да го унищожи.
Разкрита бе и друга странна аномалия. Йоан Павел I умира през септември 1978 г., след само трийсет и три дни на престола. Но в банката на Ватикана все още съществува сметка на негово име, в която понастоящем има 110 000 евро депозит. И, което е още по-любопитно, движенията по тази сметка продължават до ден-днешен. С тях е свързано името на един кардинал. Съществуват поне още осем банкови сметки на починали лица, по които има необяснима финансова активност. Единственото възможно обяснение са институционализирана кражба и длъжностно присвояване на средства.