Да вземем също така и процедурата за канонизация, при която корупцията е придобила невероятни размери. В течение на векове тази процедура е била обвита в тайнственост. Сега при стартиране на помазване в блаженство се заплаща такса от 50 000 евро, като отделно се начисляват още 15 000 евро за „оперативни разходи“. Тези пари отиват не само в касите на Светия престол, а и за заплащане на безумните хонорари на експерти теолози, доктори и епископи, които да разгледат случая на предложения за светец или блажен. Към това се прибавят и разходите за изследователска дейност, за съставяне на досието на кандидата, както и за услугите на застъпника, чиято задача е да обяви и да придвижи кандидатурата. Средният разход на един кандидат за светец е близо 500 000 евро. Но това не е всичко. На всеки етап от процедурата се организират чествания, на които се канят прелати да изнасят лекции за подвизите и чудесата на бъдещия светец. Въпросните прелати, естествено, получават подаръци, които се добавят към подробно разбитите по-горе разходи. В крайна сметка общата стойност на една канонизация възлиза на 600 до 750 хиляди евро.
Като илюстрация на мащабите на този колосален източник на приходи, при Йоан Павел II са разгледани 1338 кандидатури за помазване в блаженство и 482 за канонизация на светци. Общата сума, генерирана по тези общо 1820 сметки, надхвърля 1 милиард евро. Невероятното е, че през 1983 г. папата разпорежда всички тези суми да се стопанисват не от Църквата, а от индивидуалните застъпници, които да водят и „редовно да актуализират“ отделни счетоводни книги за всеки кандидат за светец, като вписват всички направени разходи. Но не е предвиден никакъв контрол върху процеса, не са извършвани никакви одити.
На застъпниците е предоставена неограничена свобода на действие — практика, която съществува и до ден-днешен в Светия престол. Едва ли е нужно да се казва, че злоупотребата с един милиард евро далеч надхвърля обхвата на настоящия доклад. Но аз съм в течение на тази корупция с отклоняване на средства, протичаща под бдителния поглед на поне шест сегашни кардинали, които тайно си поделят приходите.
Кастор спря да чете, изумен от това лицемерие. Какви надути, арогантни лъжци и крадци! Той никога не би откраднал и цент от Църквата. Не бе получавал никакви парични подаръци, никакви безплатни пътувания. Никакви специални дарения за „покровителство“, както им викаха някои кардинали. Което беше странно, защото Спаня бе прав. На млади години той беше напълно различен човек. За него кражбата беше ежедневие. Но колкото повече остаряваше, толкова по-малко значение имаха за него материалните неща. Търсеше нещо далеч по-съблазнително. И носещо по-голямо удовлетворение. Абсолютната власт.
Дворът на ресторанта беше все така празен. Наближаваше четири следобед. Кастор бавно отпиваше от третата си чаша вино, а в главата му бушуваше ураган от объркани мисли. Нямаше съмнение, че всички твърдения на Спаня могат да бъдат доказани. Ведомството знаеше как да разследва парични потоци, да надушва фиктивни банкови сметки и документни измами, да прониква през стените на тайнственост и да научава кой контролира какво и колко.
Всичко прочетено беше самата истина. Иначе Спаня не би му го дал. Пък и отсъствието на имена… Нито един от престъпниците не бе назован. Документът беше предназначен само да подразни апетита му. И успя.
Някакво раздвижване вдясно от него привлече вниманието на Кастор.
От сенките се появи Арани Чатърджи, който се приближи с безгрижна стъпка и седна на масата му, без да чака покана.
— Виждам, че не съм труден за откриване.
— Привързаността ти към това място е надлежно отбелязана в досието ти. — Чатърджи посочи с пръст папката в ръката му. — Прочете ли го?
— Да. Имате ли доказателства?
— О, да. — Чатърджи бръкна в джоба си и извади флашка. — Всичко е тук. Аудио записи, документи, сканирани разпечатки, банкови извлечения, доклади от електронно следене. Всяка подробност по всяко обвинение заедно с името на нарушителя. Доколкото знам, доста дълъг списък на епископи, монсеньори и кардинали, повечето от които са направо за затвора. За техен късмет, Светият престол няма собствени затвори.
Той можеше само да се досеща кои имена бяха в списъка. Със сигурност включваше шефа на Института за религиозни дела — претенциозно название на Банката на Ватикана, контролираща финансовите активи на Църквата. Също и Администрацията за имуществото, която стопанисваше недвижимите й имоти. Губернаторството, което отговаряше за музеите и цялата търговска дейност като магазини за сувенири и църковна утвар. Заедно с Префектурата по икономически дела на Светия престол, която управляваше всички служби на Ватикана. Това беше Голямата четворка, като кардиналите начело на тези институции идваха от държави по целия свят — Чили, Хондурас, Съединените щати, Индия, Германия, Конго и Австралия. Нито един от тях не си бе мръднал пръста да му помогне.