— Alea jacta est.
Той се усмихна на иронията. Жребият е хвърлен.
19
Малоун усети с тялото си, когато хеликоптерът започна да се снижава над италианската провинция. Неговият домакин го бе отвел на покрива на Палацо ди Малта, където върху неголяма площадка бе кацнал един Агуста Уестланд AW 139 в черно и бяло с цивилни отличителни знаци. Той бе очаквал да открие временно изпълняващия длъжността Велик магистър в палацото. Вместо това научи, че въпросният човек го очаква във Вила Пагана — една резиденция на брега на морето в Рапало, на 400 километра на север.
Свечеряваше се; късното следобедно слънце плавно се спускаше към хоризонта. При съзнанието, че го откарват толкова далече от Рим, нови червени лампички засвяткаха в и без това подозрителния му мозък. Наистина, песимистът винаги се оказваше прав накрая, но оптимистът поне се забавляваше повече междувременно. Затова той реши да не избързва със заключенията.
Малоун погледна надолу към Рапало, който беше типичен италиански крайморски град. Белосани къщи с червени керемидени покриви бяха накацали амфитеатрално по склоновете, които се спускаха стръмно надолу към ясно очертания пясъчен плаж. Покрай брега минаваше алея за разходки. Лодки и яхти се полюшваха на котвите си в сините води на Лигурско море.
Хеликоптерът прелетя ниско над бреговата ивица и зави към сушата, където на билото на скалист нос сред пинии с гъсти преплетени клони се виждаше внушителна триетажна прилична на крепост вила. Над балюстрадите се вееше червен флаг с бял малтийски кръст.
— Строена е през седемнайсети век — каза неговият придружител. — Но се ползва за лятна резиденция на Великите магистри едва от петдесетте години на миналия век.
Двамата седяха в удобни кожени кресла в задната част на салона, далече от вибрациите на двигателя и шума на роторите.
Малоун хвърли поглед през прозореца към безупречно поддържаните градини, осеяни с кактуси, палмови дървета и лехи с цветя. На самия връх на носа се виждаха руините на древно укрепително съоръжение. Недалече от къщата имаше гола ливада, вероятно площадка за кацане на хеликоптери; пилотът насочи машината натам и меко я спусна на земята.
Извън вихрушката от ротора ги очакваше черен мерцедес и двамата тръгнаха към него. На задната седалка вече се бе настанил широкоплещест мъж с грижливо сресана черна коса. Жилав и върлинест, с правилни черти на безизразното лице, той седеше по войнишки изправен, с издадена напред челюст. Също като придружителя от Рим, и той беше облечен с тъмен костюм и раирана вратовръзка; от горното джобче на сакото му се подаваше светлосиня кърпичка.
— Аз съм Полукс Гало, временно заместващ Великия магистър.
Мъжът не му подаде ръка, но устните му се извиха в едва забележима усмивка за „добре дошъл“.
— Котън Малоун. Сър Джеймс Грант ме изпраща.
Колата прекоси ливадата и излезе на асфалтирана алея, като зави в обратна посока на вилата.
— Къде отиваме?
— Да получим отговорите, които търсите.
Малоун веднага забеляза пръстена на дясната ръка на мъжа. Бръкна в джоба си и извади този, който бе взел от трупа.
— Британците ми разправиха за случилото се с вас днес — каза Гало. — Също и за този пръстен. Мисля, че мога да хвърля известна светлина по въпроса.
— Показаха ли ви снимка на убития?
— Да. Не е от нашите. Но сме виждали и преди имитации на пръстените. Във Франция и Италия е пълно с бижутерийни магазини, където се продават. Палиндромът е известен като Квадрата „Сатор“, по първата от петте думи. Датира още от римско време.
— Защо вътре има малтийски кръст?
— Добър въпрос.
— Бас държа, че и този на пръста ви има същия кръст. Докато при имитациите едва ли е така.
Веждите на Гало леко се повдигнаха като първи знак на раздразнение. Добре. Време беше този мъж да проумее, че няма насреща си аматьор.
Малоун винаги бе мразил погребенията и присъстваше на такива само при крайна нужда. За пръв път видя погребение като юноша, когато почина дядо му. Баща си бе изгубил още когато беше на десет, загинал при катастрофа с военна подводница. Юношеските си години той прекара с майка си в Джорджия, където семейството имаше ферма за лук. С дядо му бяха станали близки и когато видя стареца в ковчег, това му причини по-голяма болка, отколкото би могъл някога да си представи. Освен това бе запомнил директора на погребалния салон. Кисел мъж, не много различен по външен вид и държание от този, който седеше до него сега, говорейки баналности. Каза си, че трябва да бъде нащрек.