— Няма проблем.
— Трябва да вървим към центъра.
Той се питаше дали Стефани Нел действително бе одобрила тази съвместна операция. Последните й указания бяха да разкара Лора Прайс. Трябваше да се свърже с нея, но реши да изчака още малко, за да види накъде ще се развият нещата, преди да занимава шефката си.
След още няколко минути ходене пеша те се озоваха на оживената улица „Република“, която започваше от южната порта, минаваше покрай площад „Свобода“ и стигаше до крепостните стени и морския бряг. Цялото пространство около тях беше завладяно от непроходими човешки тълпи, несъмнено слезли от круизните кораби, които бе видял по-рано. Разбира се, коли не се виждаха, бяха забранени. Напористият вятър отнасяше далече спарената миризма на наблъскани едно в друго човешки тела. Магазините и ресторантите, редуващи се като заешки дупки по улицата, въртяха оживена търговия. Катедралата и дворецът на Великия магистър бяха затворени, но по павираните площади наоколо гъмжеше от посетители. Валета определено оправдаваше славата си на популярна туристическа дестинация.
— Къде отиваме? — попита Люк.
Но тя не отговори. Вместо това се гмурнаха в човешкото море. Сред което той забеляза трима униформени полицаи на моторизирани тротинетки, както и това, че погледът на единия от тримата се спря върху тях малко по-дълго, отколкото бе нужно. Може би щеше да отмине случилото се като пристъп на параноя, но в този момент служителят на закона извади радиостанция и започна припряно да говори в нея. Погледът на Люк обходи тълпата и видя още един униформен, движещ се пеша, който също гледаше втренчено към тях.
— Виждаш ли това? — попита я той.
— Дотук преброих четирима. Определено ни наблюдават.
Тя беше нащрек, следеше обстановката и това му допадаше. Люк огледа отново тълпата; професионалното му любопитство се бе задействало на високи обороти. Най-близката заплаха беше на петнайсетина метра, но полицаи се виждаха във всички посоки, като им отрязваха пътя към преките на „Република“.
— Ще им се легитимирам и ще се оправя с тях — каза Лора.
Звучеше разумно. Все пак и тя, и те бяха от страната на добрите. Сигурно местните вече бяха идентифицирали и него. Между правоохранителните органи тук сигурно имаше известна враждебност, както и в Щатите, но в крайна сметка всички гледаха да се разбират. Смущаваше го това, че полицаите не бяха направили опит да се приближат. Вместо това ги бяха обградили отвсякъде, държаха ги под око и говореха по радиостанциите си. С кого?
— Стой тук — каза му Лора.
От една пряка на трийсетина метра се появи полицейски автомобил в синьо и бяло с мигащи светлини и бавно си запроправя път през тълпите в пешеходната зона към площада пред катедралата. Колата спря и от предната врата до шофьора слезе мъж. Висок, набит, сравнително възрастен, с гъста посребрена коса и бели бакенбарди, небрежно облечен. Спря се, колкото да се огледа и да подуши въздуха, сякаш знаеше, че някой го наблюдава. След това извади пура от джоба си, отряза края й със златна резачка и я запали, докато продължаваше да преценява обстановката наоколо.
— Изчезвай от тук — прошепна му Лора.
— Познаваш ли го?
— Това е Даниел Спаня. Изчезвай!
Не беше в негов стил да се отказва толкова лесно.
Униформените се приближаваха към тях от различни страни.
Спаня издиша нагоре облак син дим, после посочи с пурата си и извика:
— Госпожо Прайс! Искам двамата с господин Даниълс да дойдете с мен.
— Аз викам „не“ — каза й тихо Люк.
— Аз също.
— По двама? — прошепна той.
— Абсолютно.
Той се обърна, с един скок се озова до по-близкия униформен и го събори с ритник от тротинетката. Вторият се втурна напред, но Люк го изпревари, като го посрещна с рамо в гръдния кош, при което краката на мъжа загубиха опора и той се строполи тежко по гръб на паважа. Зад него Лора не беше толкова убедителна. Когато той погледна, единият от полицаите я бе съборил на земята, докато другият, когото първоначално бе успяла да неутрализира, се надигаше на крака и се включи в задържането й. Можеше да й се притече на помощ, но беше въпрос на секунди и четиримата полицаи да се нахвърлят върху тях, пък и кой знае още колко щяха да пристигнат.
Тя беше права. Единият от двама им трябваше да се спасява. И той гласува за себе си. Промуши се в морето от хора, които се бяха поотдръпнали назад със започването на конфронтацията, и се запровира между тях, разбутвайки ги с лакти, с наведена глава, увеличавайки дистанцията и слоевете човешки тела между себе си и заплахата. Отзад се чуха викове и той хвърли бърз поглед през рамо; двамата, заловили Лора, я бяха изправили на крака и я влачеха към Спаня. Люк се измъкна от тълпите и свърна в една от преките. Никой не го гонеше. Влезе в един вход и извади мобилния си телефон, за да позвъни на пряката линия на Стефани. Когато тя отговори, й разказа за случилото се, включително за последната си дилема.