— В хранилището се пазят около петнайсет хиляди ръкописа — каза Гало. — Повечето са оригинали или първи издания. Има редки библии, произведения на класиците, научни текстове, речници. По малко от всичко, събирано в течение на девет века. В тази зала се намират някои от архивните единици, до които понякога допускаме посетители.
— Потенциални дарители?
— Точно така. Издръжката на Ордена струва около двеста милиона евро годишно. По-голямата част от сумата се отпуска от правителства, от ООН и ЕС. Но зависим и от щедростта на частни дарители. Така че, да, тази колекция понякога спомага за провокиране на интереса им.
Двамата братя в кафявите роби отначало останаха да чакат отвън пред вратата, но после влязоха при тях в залата. Придружителят му от Рим си бе намерил някакво занимание в трапезарията. Малоун знаеше, че Гало вероятно е въоръжен, а на идване безпогрешно бе различил очертанията на пистолети и под робите на двамата монаси. Отвсякъде го заобикаляха неприятности. Изглежда, му е било писано да е все така.
— Защо не престанем с увъртанията? — каза Гало, застанал във войнишка стойка до него. — Британците отдавна искат да надникнат в този архив. Правили са четири тайни опита. Докато ето че накрая успяха.
— С ваше позволение, разбира се. Прекрасно знаете, че съм тук от тяхно име. При това не сме ви молили за това посещение.
— Те се свързаха с нас и настойчиво поискаха да говорят с мен. Под претекст, че мои братя рицари били някак си замесени в случилото се с вас тази сутрин на езерото Комо. Нападение, обир. Казах на сър Джеймс Грант, че греши.
Но това бе лъжа. Твърде много неща просто не се връзваха. Или по-точно, връзваха се по начин, който не вещаеше нищо добро. Малоун отново се бе озовал във вихъра на съдбоносни обстоятелства изцяло извън неговия контрол, от които зависеше животът му. Една част от него ненавиждаше такива конфликти, докато друга жадуваше за тях. Удар и контраудар. Всичко беше част от играта. От която той се бе оттеглил, защото му бе омръзнало да я играе. Не съвсем.
Той се приближи до една от масите и през стъкления похлупак огледа експоната: евангелие от XIII в. с изкусно резбована дървена корица и подвързия от марокен. Като нищо можеше да се продаде за няколкостотин хиляди долара. Докато очите му бяха приковани в експоната, започна да се подготвя. Като агент на отряд „Магелан“ повечето си грешки бе правил, когато разполагаше с твърде много време за мислене. Действай. Реагирай. Парирай. Няма значение какво. Просто направи нещо.
— Къде са те? — попита той, продължавайки да се взира в древното евангелие с потъмняла от времето корица, изпъстрена с фина паяжина от пукнатини като нереставриран Рембранд.
Гало знаеше какво точно има предвид и направи знак с ръка. Един от братята в кафяви роби отиде до другия край на съседния ред маси и вдигна от пода чантата от слонска кожа. Малоун й хвърли бегъл поглед, после продължи да разглежда експонатите на масата пред себе си, като се приближаваше незабелязано до другия монах в кафява роба.
— Кой застреля мъжа във вилата? — попита той Гало.
— Какво значение има? Той не се справи със задачата си.
— Задачата му не е била да ме убие или да бъде заловен. Не. Искали сте британците да знаят, че сте там.
— Точно така и, слава богу, пръстенът ви доведе право при мен.
— Както и обстоятелството, че бяхте обесили мъж за ръцете, извити отзад на гърба.
— Сарацините в Светите земи са знаели за този вид екзекуция и са се парализирали от страх, че може да им се случи.
Доста дръзко признание — очевидно Гало беше убеден, че изцяло владее ситуацията. Малоун отново насочи вниманието си към експонатите на масата.
— Тези ръкописи са впечатляващи.
— Казах си, че като антиквар няма как да не оцените колекцията ни.
— Оценявам я. А защо писмата на Чърчил и Мусолини са толкова важни за вас?
— Те са средство за постигане на определена цел.
Имаше само две логични обяснения. Или Джеймс Грант нямаше представа какво се върши и го бе изпратил, за да провери. Или пък имаше представа и го бе изпратил, за да не се върне жив.
Той се спря на второто. От което произтичаше и следващият му ход. Обектът вече беше на около метър и двайсет; в неподвижния му безизразен поглед се четеше мрачно предупреждение. Малоун се спря, за да се наслади на поредния безценен ръкопис под стъклен похлупак. Онова, което предстоеше да направи, му беше противно. Но нямаше избор.