Внезапната смърт на папата бе променила всичко. Той винаги си бе мислил, че ще има повече време да се подготви. Но случаят не беше такъв. Нещата се развиваха с шеметна бързина. За негов късмет, Даниел Спаня се бе включил в играта. Обикновено архиепископът дебнеше, скрит зад кулисите, без да се показва, използвайки многобройните си марионетки. Но не и сега. Очевидно той искаше нещо. Присъствието му едновременно опростяваше и усложняваше нещата. Още едно предизвикателство, на което се налагаше да отговори.
Жребият беше хвърлен. Нямаше връщане назад. Единствената възможност бе да следва избрания път. Следващите четиресет и осем часа щяха да определят съдбите на много хора. И той бе планирал внимателно всеки свой ход. Сега му трябваше и малко късмет. Погледна часовника си.
19:40.
През последните пет години се бе подготвял непрекъснато за този миг. Толкова много бе чел. Изучавал. Анализирал. И всичко опираше до един-единствен човек, който се бе опълчил на Римокатолическата църква и бе спечелил.
Бенито Амилкаре Андреа Мусолини.
За свой късмет, Мусолини се бе изкачил на власт точно когато влиянието на Църквата в Италия бе започнало да отслабва. Тя вече не представляваше някогашния център на политическа власт. Пий XI си бе поставил за цел да й вдъхне нов живот, а Мусолини държеше управлението му да получи легитимност от традиционно считаната за най-влиятелна институция в Италия. За да умилостиви папата, като същевременно демонстрира великодушие пред народа, през 1929 г. Дучето подписа Латеранския договор, признавайки властта на Светия престол върху Ватикана.
Италианците бяха в екстаз от тази сговорчивост. Също и Мусолини. През следващите девет години той се радваше на пълна ненамеса от страна на Ватикана, докато избиваше и изтезаваше всеки, изпречил се на пътя му. Дори католици ставаха жертва на тормоз, а църквите — на вандалски нападения. Насилието срещу свещеници се беше превърнало в ежедневие.
А той имаше пълна свобода на действие.
Докато накрая, през 39-а, Пий XI реши да го заклейми публично. Написана бе злъчна реч, която бе отпечатана в нужния тираж и готова да бъде произнесена и разпространена по света. И тогава Пий се спомина. Всички налични екземпляри на речта бяха иззети и унищожени по заповед на държавния секретар на Ватикана. Никой не успя да прочете или да чуе дума от папското порицание. Както се казваше по онова време, от него не бе останала и запетайка.
Три седмици по-късно човекът, организирал потулването, се възкачи на трона като Пий XII. Новият папа беше с безупречни обноски, сговорчив и невероятно хитър. Той незабавно върна Църквата към предишния курс на политическо помирение, далече от всякаква конфронтация с Италия или Германия.
И рицарите знаеха защо. Заради Ностра Тринита. Която по онова време Мусолини или притежаваше, или знаеше къде да открие. Обстоятелство, за което папа Пий XII отлично си даваше сметка.
Движейки се по крайбрежното шосе, рицарят отдавна бе отминал Рапало.
Съдбата неумолимо го бе довела дотук. Сега трябваше или да успее, или да загине. Трета възможност нямаше. Не и срещу силите на злото, пред които бе изправен.
Погледът му беше насочен напред. Край пътя чакаше автомобил със загасени светлини, а до него в тъмното се очертаваше силует на мъж. Рицарят спря колата, слезе и измина пеша последните десетина метра до мястото, където го очакваше сър Джеймс Грант, сам.
— Малоун мъртъв ли е? — попита той.
— Процесът тече в момента. Видях началото.
— Всичко това би било напразно, ако Малоун напусне хранилището невредим.
Той не се вълнуваше от заплахата, която представляваше Малоун за Грант. Беше казал на хората си да му видят сметката, но ако възникнат проблеми, да се оттеглят, без да поемат глупави рискове. Малоун не беше негов проблем.
До момента рицарят бе водил живот, който можеше да се опише като заседнал; битките му бяха главно интелектуални или емоционални. Беше наблюдавал търпеливо възхода и падението на други. Разбрал бе, че понякога желанието може да разводни решимостта, и съзнанието за това обясняваше повече от всичко друго сегашния му твърд курс. Който бе поел тази сутрин и продължил след разговора по телефона с Джеймс Грант няколко часа по-късно. Бе предприел дързък ход, за да се сдобие с писмата на Чърчил от онази вила, като бе оставил три свои визитки на мястото. Собственика, обесен за ръцете. Пръстена на ръката на трупа. И Малоун. Малоун, все още дишащ. И трите послания бяха получени от Грант, който незабавно се бе свързал с него. Време беше за сделка.