— Искам писмата — каза Грант. — Веднага.
— А ти знаеш какво искам аз.
Той едва наскоро си бе дал сметка, че британците държат ключа. Даниел Спаня беше човекът, който му бе предал тази жизненоважна информация преди няколко седмици, когато за пръв път се бе обърнал към него.
— Да — отвърна Грант. — Търсите го още от времето, когато Наполеон ви взе Малта. Знам историята за рицаря, заловен във Валета по време на нашествието. Отвели го в двореца на Великия магистър и заковали дланите му за масата.
— И дребното генералче го изтезавало. Въпросният човек бил от Тайното братство. Носел пръстена на ръката си. И опазил тайната.
Днес за храбростта на рицаря се разправяха легенди. Докато френските войски нападали Валета и островът бил обречен, той лично ръководел съхранението на всичко най-ценно за рицарите. Книги, архиви, произведения на изкуството били пренасяни до южния бряг и бързо товарени на кораби. Част от скъпоценния товар стигнал до Европа, друга част — не. Взето било решение обаче на острова да остане най-ценното притежание на Ордена. Ностра Тринита.
Онзи обречен рицар, предусещайки собствената си гибел, се бе погрижил французите никога да не открият древните документи. Но ако можеше да се вярва на преданията, той бе оставил и следи, по които верните хора да стигнат отново до тях.
— МИ-6 отдавна знае за предполагаемата находка на Мусолини — каза Грант. — Той бе твърдо решен да открие вашата Ностра Тринита.
— Искам онова, което е открил.
— И ще го имаш — отвърна Грант, — когато получа писмата.
Рицарят насочи дистанционното към колата си и натисна бутона. Вътрешността се освети и на предната седалка ясно се виждаше чантата от слонска кожа.
— Това е всичко, с което Малоун успя да се сдобие. Всичко, което собственикът на вилата се е опитвал да продаде. Вътре има единайсет писма.
— Ти прочете ли ги?
— Разбира се. Определено променят историята.
— По-добре да не го беше правил.
— Не се интересувам от британската гордост или репутацията на Уинстън Чърчил. А сега ми кажи това, което искам да знам.
Грант му разказа за онова, което британското разузнаване бе открило през 30-те години на миналия век. И за което бе намекнал в телефонния им разговор преди няколко часа. Рицарят го слушаше изумен.
— Убеден ли си в това?
— Доколкото е убедителна информацията отпреди няколко десетилетия.
Той усети намека. Винаги имаше риск. В което нямаше нищо ново. Факт, за който и Грант би трябвало да си дава сметка.
— Това ли е всичко?
Грант кимна.
— В такъв случай писмата са твои.
Британецът тръгна към колата, за да прибере чантата. Рицарят бръкна под сакото си и извади пистолета. После се приближи до Грант откъм гърба и изстреля един куршум в основата на черепа му.
Трясъкът от изстрела отекна във вечерния мрак. Британецът се строполи на земята.
Една от причините рицарят да избере това място за срещата бе неговата закътаност. Малко хора се мяркаха насам по тъмно. Той върна пистолета в кобура и вдигна тялото на Грант през рамо. Мъжът се оказа изненадващо тежък. Другата причина за избора му беше близостта на морето. Той пристъпи към ръба на скалите и хвърли трупа в пропастта. Колата на Грант щеше да бъде открита още на другата сутрин, но самият Грант — може би никога. Теченията в този район бяха бързи и коварни.
Той остана известно време, загледан в черната вода. Какво пишеше в Еклесиаст?
Пущай хляба си по водите, защото след много дни пак ще го намериш.
Дано не стане така, каза си той.
23
Люк се запита защо му бе трябвало на Котън Малоун да се набърква във всичко това, но съобрази да не задава на Стефани излишни въпроси. Пък и отговорът нямаше отношение към ситуацията, в която бе изпаднал. Очевидно той беше просто част от по-мащабна мисия. В което нямаше нищо необичайно. Задачата му бе да изиграе своята роля в пиесата. За целта Стефани му бе дала указания във връзка с Лора Прайс и очакваше от него да ги изпълни. И той точно това смяташе да направи.
Люк тръгна обратно към улица „Република“, която беше все така задръстена от тълпи, струпали се около мястото на инцидента. Здрачът беше преминал в мрак и улиците и площадите на града грееха в оранжево. От укритието си в прохода между сградите видя Лора, уловена за ръцете от двама полицаи, да разговаря с едрия мъж, когото бе нарекла Спаня. Разговорът не изглеждаше приятелски. Спаня беше все така с пура в устата. Местните полицаи очевидно изпълняваха заповедите му. Виждаха се само двама от първоначалните четирима, докато петият — шофьорът на колата, докарала Спаня — стоеше на известно разстояние встрани.