— С кого ще търгува Грант тези писма? — попита той. — И какво ще предложи в замяна?
Зад Стефани в рамката на вратата се появи мъжка фигура. Ново непознато лице. Висок, широкоплещест, с гъста кестенява коса, покриваща част от ушите му, и посребрена монашеска брада.
— Котън — каза Стефани, — това е Полукс Гало. Временно изпълняващият длъжността Велик магистър на малтийските рицари. Мисля, че той е в състояние да отговори и на двата ти въпроса.
25
Кастор пътуваше с Чатърджи.
Поройният дъжд проблясваше като брокат през прозорците на колата в синкавобялата светлина на мълниите. Равномерният шум на чистачките притъпяваше сетивата му.
Бяха тръгнали от Мдина с колата на Чатърджи към Марсаскала — древен град в един закътан залив на източния бряг на острова. Познато място, чиито сгради се простираха по бреговата ивица, с широка крайбрежна алея за разходки, от която се разкриваше изглед към стъпаловидно спускащите се към водата скални носове, колоритните рибарски лодки и някогашните солници. Той знаеше, че името на града произлиза от арабското marsa — залив, и от skala, италианската версия на sqalli — сицилиански. В отминали времена италиански рибари бяха търсили тук заслон, понеже заливът се намираше на по-малко от сто километра от родните им места. Лятото беше активният сезон. Много малтийски семейства притежаваха вили на това място, а многобройните барове и ресторанти разчитаха на сезонния туристически наплив.
Като момче бе идвал тук да плува, като след всяко потапяне в хладното Средиземно море лягаше да изсъхне на затоплените скали. По онова време пътуването отнемаше време, понеже пътищата не бяха като сегашните. Извън Валета почти нямаше асфалт, а повечето шосета не водеха доникъде, просто стигаха до брега на морето. Всичко това се промени през 70-те години на миналия век с туристическия бум. Въпреки модернизацията обаче историята се набиваше в очи на всеки метър от острова. Присъствието на рицарите оставаше силно — но той знаеше, че това се прави по-скоро заради туристите, отколкото от някаква искрена обич.
Малтийци и хоспиталиери никога не се бяха разбирали. Още от самото начало рицарите бяха станали обект на неприязън като натрапници, на които друг натрапник бе дал земята на местните хора. Не помагаше и фактът, че предизвикваха почти непрестанни войни на острова, тъй като окупацията им се възприемаше като постоянна заплаха за арабския свят. Още повече че самите те се отнасяха към местните като към слуги или мобилизационна войска в случай на нужда.
Рицарите така и не разбраха как се управлява такова малко местенце като Малта. След като толкова дълго бяха живели близо един до друг, местните хора се бяха научили да зачитат нуждите и желанията на съседите си. Бяха си създали общество на толерантност и взаимопомощ, върху което рицарите наложиха безсърдечна тирания. Към 1798 г. на малтийците вече им бе писнало до такава степен, че посрещнаха французите като освободители, а Наполеон — като застъпник на тяхната кауза. Малцина в Малта се натъжиха, когато рицарите бяха изритани. Но радостта им бързо бе заменена с ненавист и те не повториха два пъти една и съща грешка. Французите на свой ред бяха изгонени в рамките на две години. Накрая, след победата над Наполеон през 1814 г., островът мина под британски контрол, който продължи чак до 1964 г.
До 21 септември. Денят на независимостта.
Онази старица от сиропиталището грешеше в разказа си за Мадоната с лилията и трите откраднати пасти. Това се бе случило в Деня на независимостта. Той не поправи Спаня, но си спомняше ясно всяка подробност. Как го бе нарекла? Малък крадец?
Мобилният телефон в джоба му избръмча. Той го извади, погледна кой го търси и отговори. Време беше.
— Имам добра новина — каза гласът в ухото му. — Вече знам къде Мусолини е скрил намереното.
Той притвори облекчено очи.
— Казвай.
— Британците през цялото време са разполагали с информацията. Успях чрез писмата на Чърчил да получа от Джеймс Грант онова, което ни е нужно.
— Къде е?
— Не мога да го кажа по открита линия.
— А можеш ли да го намериш?
— Може да се окаже трудно, но не и непостижимо.