— А онзи, когото току-що спомена?
— Вече не е в играта.
Той също трябваше да внимава какво говори, но сметна за уместно да каже:
— Аз съм с човек на име Чатърджи. Работи за мой приятел от Рим. Имаме проблем. Двама агенти, американец и малтийка, ме наблюдават.
— Приятелят, когото спомена, свърза ли се с теб?
— Да. Беше донякъде изненадващо. Можеше да ме предупредиш.
— Така е по-добре. Той е най-добрият в света, а сега е на твоя страна.
— Което също бе изненада за мен.
— Но приятна, не се съмнявам. Аз ти го уредих, така че се възползвай. Остават само още няколко часа. Кротувай си и не се навирай в блъсканицата. Нека нашият нов приятел свърши мръсната работа.
Той нямаше нужда да му се напомня. С последния папа си бе изпросил боя и си го беше получил. За жалост — макар по онова време той наивно да си мислеше другояче, — войната приключи, преди дори да бе започнала. Но тази щеше да се води по много различен начин.
Кастор сметна за безопасно да каже:
— Получих и нова информация. Включва значителна доза скандални подробности на лична основа. Достатъчно, за да постигнем каквото искаме.
— С нетърпение чакам да чуя повече.
— Имаше ли причина да скриваш самоличността на нашия нов приятел? Нито веднъж не го спомена, когато ми каза да дойда тук.
— Приеми извиненията ми. Това беше условието за неговото участие. Но спокойно. След няколко дни ще си му началник.
— Намери каквото има за намиране — каза той. — И по-бързо.
— Точно това възнамерявам да направя. И още нещо. Къде е тази силна и убедителна информация, която спомена?
— У Чатърджи.
— Само внимателно.
Кастор затвори.
Излязоха от Марсаскала и поеха нататък, към залива Сейнт Томас — закътано пристанище, заобиколено от три страни с отвесни скали.
— Къде отиваме? — попита той.
— Да разговаряме с един човек, който знае доста неща.
Загадъчният отговор подразни Кастор. Трябваше сега да бъде в Рим. Сигурно с всеки изминал час прииждаха кардинали и биваха разпределяни по стаите си в дома за гости „Санта Марта“, готови да бъдат изолирани от света за времетраенето на конклава. А той беше тук, под дъжда.
— Кога ще получа онази флашка в джоба ти?
— Архиепископът иска първо ловът да стигне до логичния си завършек.
Все по-трудно му ставаше да прикрива надигащото се в него чувство на раздразнение.
— И условие за това е откриването на Ностра Тринита?
— Не. Ако това начинание се провали, значи се е провалило и толкова. Но за момента архиепископът не вижда нужда да разкрива детайли по степента на корумпираност в Курията. Ще получиш флашката, преди да се явиш за конклава.
И тогава, в миг на прояснение, видя смисъла в това отлагане.
— Той си мисли, че ще я пусна в употреба преждевременно. Иска цялото това изнудване да се извърши вътре, в рамките на конклава, за да може, когато всичко приключи, никой да не говори повече по въпроса.
— Уместна предпазливост, не смяташ ли? Макар той да е убеден в способността ти да придумаш правилните кардинали да подкрепят твоята кандидатура, ако нещо се обърка, поне няма да се разчуе, тъй като кардиналите ще са дали обет да пазят тайна.
— А пък аз ще бъда изкаран виновен за всичко.
— Във всяко нещо, с което се заемем, има елемент на риск.
— Освен за шефа ти.
— Напротив! Заставайки зад теб, архиепископът поема огромен риск.
Кастор се зачуди на тази забележка. Спаня не бе оцелял толкова дълго, поемайки огромни рискове. Внезапното нахлуване на ватиканския шпионин в живота му го изпълваше с неприязън. Понякога сутрин, докато се бръснеше, Гало улавяше в огледалото отражението на човек, когото не би могъл да разпознае, ако не го бе създал той. Ако не го бе изваял старателно като скулптор. Както по всяко парче мрамор обаче, и по него бяха останали белези — стигмата на едно противоречиво минало, и макар да се смяташе за завършен, собствените му грешки го бяха превърнали в самотен неудачник. Но сега му се струваше, че може би съдбата му дава втори шанс.
— Може ли да те питам нещо? — добави Чатърджи.
— Казвай.
— Какво име си избрал да си дадеш като папа?
Странен въпрос, но той определено бе мислил за това. Всъщност допадаше му пълната титла. Епископ на Рим, наместник на Исус Христос, приемник на Княза на апостолите, Върховен понтифекс на Вселенската църква, патриарх на Запада, примас на Италия, архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на града-държава Ватикана, роб на робите на Бога.