— Какво общо има всичко това с предстоящия конклав? — попита Стефани.
Малоун си задаваше същия въпрос.
— Вероятно всичко — отвърна Гало. — Днес Константиновият дар придобива особена актуалност, която брат ми също е усетил. Вероятно не без помощта на архиепископ Спаня. Кастор иска да бъде папа.
Това беше нов елемент в бъркотията, който Малоун си отбеляза наум да доизясни при първа възможност. Засега му бе нужна повече информация за третия елемент.
— Ето какво знам аз — продължи Гало. — Константин утвърждава християнството като религията, заменила езичеството. По онова време то вече не е някакво слабо регионално движение. Над пет процента от населението са християни. Така че той го обявява за официална държавна религия, а себе си — за неин глава. Константиновият дар е свързан по някакъв начин с този негов ход. Но как? Наистина не знам.
— И никой в организацията ви няма представа какво пише в документа? — попита Стефани.
— Не. Брат ми е открил в архивите на Ватикана, че има някаква връзка с ранната Църква. Със структурата и организацията й. Но каква е тя? Не знам. Знам само, че папите от векове насам се боят от внезапното му появяване, като се надяват да остане скрит. Хоспиталиерите са се съобразили с искането им.
— Като са получили нещо в замяна — добави Малоун.
— Именно. Затова ние сме оцелели, докато другите са изчезнали.
Гало видимо спестяваше част от истината и Малоун му каза:
— Сега не е време за престорена свенливост.
— Прав сте. Не е сега моментът. Ние наистина използвахме като разменна монета онова, което знаехме. — Гало помълча, после продължи: — Петстотин години след смъртта на Константин Църквата вече е най-могъщата политическа институция в Европа. През шестнайсети век Мартин Лутер е първият смъртен, оспорил авторитета й. След което се появява Наполеон. За него на света има само един всемогъщ владетел, в когото Бог се вслушва. Той самият. Затова му е нужно Църквата да я няма. Иска своя и по собствените му думи нова, послушна религия. Затова премахва Инквизицията и Списъка на забранените книги и възвестява новата християнска вяра, като създава дори нов християнски календар, по който за година първа обявява хиляда седемстотин деветдесет и втора, провъзгласява Париж за свещен град, а Рим — за негов подгласник. Наполеон иска нова световна религия, също както Константин е искал християнството, и — подобно на Константин — иска да бъде неин глава. Но преди това е трябвало да унищожи Католическата църква.
За Малоун част от чутото звучеше познато, особено онова за религията като политически инструмент. Но други елементи бяха нови.
— Наполеон нахлува в Италия и разгромява папската армия — продължи Гало. — След което се насочва към Рим, където не среща никаква съпротива, и плячкосва Ватикана. През хиляда седемстотин деветдесет и осма обявява Рим за република и иска от папата да се оттегли от светската си власт. Пий Шести отказва, при което Наполеон го пленява и след няколко месеца папата умира зад решетките. Новият папа се опитва да постигне мир, но напразно; Наполеон отново нахлува в Италия и взема и него в плен. Папата е освободен едва след като британците слагат край на Наполеоновото управление през хиляда осемстотин и четиринайсета. И тогава се случва нещо невероятно. След като Наполеон е заточен на остров Света Елена, папата пише писма, призоваващи за снизхождение. Можете ли да си представите? След онова, което Наполеон му е причинил — взел го е в плен, лишил го е от всичко, — да моли за милост към врага си?
— Може просто да е постъпил християнски — отбеляза Малоун.
— Може. Но никога няма да знаем със сигурност. Наполеон, все още заточеник, умира през хиляда осемстотин двайсет и първа. Папата — две години по-късно. Най-вероятно Светият престол през цялото време е смятал, че Константиновият дар е бил притежание на Наполеон, а разкриването му е било толкова опасно за тях, че са се опитвали да го умилостивят.
— А така ли е било?
— Не, но Наполеон е бил добър лъжец, като се е възползвал от две възможности, предоставили му се при разграбването на Ватикана. Освен това е плячкосал и Малта.
Малоун усети как го обзема любопитство.
— Църквата знаела ли е, че Ностра Тринита се е загубила още с нахлуването на Наполеон в Малта?
— Естествено. Но по онова време никой не е имал представа къде е била скрита. Сега знаем, че човекът, който я е укрил, е бил екзекутиран и е отнесъл тайната в гроба.