— И сега вашият брат я издирва, така ли? — попита Стефани. — Също и Спаня.
— Така мисля.
— Вие така и не ми обяснихте защо от Тайното братство току-що се опитаха да ме убият.
— Много просто — отвърна Гало. — Защото британците са ги помолили да го направят.
— Той е прав. Джеймс Грант е мошеник — заяви Стефани.
— А Мусолини? — попита Малоун. — Как се вписва в цялата картина?
— Това е именно причината моят брат и архиепископ Спаня да играят в един отбор.
27
Люк размишляваше колко бързо се променят нещата около него.
Първо бе висял във въздуха, после се бе изкъпал в Средиземно море, бяха го хвърлили в тъмница, полицаи го бяха нападнали, а сега се намираше в апартамент в сърцето на Валета, отведен там от началника на разузнаването на Ватикана в компанията на агент от малтийските служби за сигурност. Не знаеше вече кого да слуша и на кого да вярва. Лора Прайс, която го бе предупредила да бяга колкото може по-надалече, сега очевидно работеше за врага.
— Намираме се близо до стария Дворец на Инквизитора — каза Спаня. — Каква длъжност, а? Назначаван от папата и изпращан тук, за да изкоренява ересите и всичко противоречащо на католическата вяра. Имал е последната дума. Ето такава длъжност би ме зарадвала.
Люк огледа тясното жилище. Само три помещения, поосвежени от пъстри завеси, с мебели, изглеждащи твърде големи за размера на стаята. Никакви снимки, поставки за свещи или джунджурии. Нищо лично. Тук не живееше никой, поне не постоянно. Като агент той бе отсядал в достатъчно тайни квартири, за да ги разпознава по вида им.
— Ваше ли е това местенце?
— Нашите хора го ползват.
При пристигането им Люк бе забелязал на фасадата нещо странно — един барелеф, изсечен в ерозиращата каменна фасада, над чифт покрити с капаци прозорци. Изобразяваше човешко око между две брадви. Спаня му обясни кой бе живял преди много време в тази сграда. Палачът.
Едва ли беше съвпадение, че заемащият тази незавидна длъжност е живял в близост до Двореца на Инквизитора.
Чу се избръмчаване. Спаня извади от джоба си телефон и излезе, за да говори спокойно.
— Би ли ми казала какво става тук? — попита Люк Лора.
— Спаня ми каза, че знае за присъствието на кардинал Гало на острова и че ситуацията е под контрол.
— И ти му повярва?
— Когато се качихме в колата, позвъни на шефа ми и той ми нареди да му съдействам. Бас държа, че твоята шефка ще ти нареди същото.
Само че това бе трудно да се докаже, откакто телефонът му беше удобно унищожен.
— Твоят телефон още ли е у теб?
— Спаня го взе.
Естествено.
— Значи ние сме изолирани, докато папският шпионин контролира потока на информацията? Това не е добре. По много причини.
Люк пристъпи до прозорците, вдигна завесите и погледна към пустата улица два етажа по-надолу.
Спаня се върна и затвори вратата след себе си.
— Първо, нека сме наясно. Можете да си тръгнете по всяко време.
— А защо тогава сме в този затвор?
— Както видя, местните нямат добро мнение за теб.
— Благодарение на теб.
— За твое съжаление, така е. Бих желал да не намесвам мои хора. В момента ситуацията е хаотична и времето ми е изключително ценно, а повечето от хората ми подготвят Ватикана за конклав.
— А какво става с Котън Малоун?
— Това бе предметът на обаждането. По всичко личи, че господин Малоун е вън от опасност. Твоята шефка в момента е при него, както и временният началник на хоспиталиерите.
Люк определено се оказваше намесен в нещо далеч по-голямо, отколкото бе очаквал. Това беше очевидно. И трябваше да продължава напред без оглед на рисковете. Някои биха нарекли това глупост. Но за него беше работа.
— Моят човек през последните два часа е с кардинал Гало — каза Спаня. — Исках да го задържи, за да използваме времето за решаване на един по-належащ проблем.
Люк нямаше търпение да чуе какъв.
— Слушайте сега, провеждам ви разузнавателен инструктаж. В разните му там книги и филми с наслада разправят как християни били хвърляни на лъвовете. Леко смешно е, ако питате мен. Да, преследвания е имало. Няма две мнения. Но преди хиляда и седемстотин години християните най-после се озовали на вярното място във верния момент. И въпреки това имали проблем. Новата им религия била раздробена на стотици парченца, имало толкова много версии на християнството и всички били във война помежду си. Константин Велики виждал в тази нова религия политически потенциал, но само ако всички тези фракции бъдат обединени. Ето защо свикал Никейския събор, като призовал епископи от всички краища на империята.