— Ведомството се опитва да повлияе на конклава ли? — попита Стефани.
— Те са го правили и преди неведнъж. Защо сега да е различно?
— Отговорете на въпроса ми — каза Малоун. — Всичката тази информация за Мусолини. Защо е у вас? Едва ли е просто от историческа любознателност.
— Нищо подобно. — Гало посочи с жест помещението. — Тази колекция е един огромен по мащабите си изследователски проект, който ни отне десетилетия. Нека ви кажа нещо, което се знае само от посветените рицари. Орденът притежава два имота извън Рим. Палацо ди Малта, откъдето тръгнахте, и Вила дел Приорато ди Малта. Има една история за посещение на Мусолини в Приората.
Дучето се любуваше на сградата, осветена през нощта в цялото й великолепие. Тя се намираше на Авентинския хълм, един от знаменитите седем хълма на Рим, с изглед към Тибър. Някога бенедиктински манастир, впоследствие крепост на тамплиерите, сега тя принадлежеше на хоспиталиерите. Суверенитетът им върху имота бе белязан с червено знаме, извезано с бял осмоъгълен кръст.
Беше отминал един приказен ден. Той току-що се бе върнал от оперен спектакъл, поставен в чест на посещението на германския канцлер Адолф Хитлер, във Форо Мусолини — неговия форум, на Стадио дел Чипрези, където десетки хиляди се бяха отзовали на призива му да присъстват. Всичко бе старателно репетирано, включително триумфалният завършек на представлението, когато стотици младежи с факли се бяха строили в огромна свастика и бяха скандирали „Хайл Хитлер!“ с лица, осветени от пламъците. Австриецът бе впечатлен. До такава степен, че бе обявил Римската държава за възродена от стародавната традиция за нов живот. Щедра похвала.
Когато Хитлер си бе легнал, Мусолини бе решил да се върне в Рим и да се заеме с един друг въпрос, който изискваше личната му намеса. Затова се бе явил без предизвестие във Вила дел Приорато ди Малта.
Великият магистър беше застанал до него. Лудовико Киджи делла Ровере-Албани. Седемдесет и шестият, заемал тази длъжност. Този поне беше италианец. Роден в благородническа фамилия, чиито корени стигаха до XV в., Киджи бе избран за предводител на малтийските рицари през 1931 г. и през изминалите от тогава седем години се бе старал да не привлича внимание. Но не бе успял напълно.
— Знам, че се опитвате да осуетите усилията ми пред папата — каза му Мусолини. — Като действате зад гърба ми, пречите на преговорите.
— Правя само онова, което иска от мен Светият отец.
— Наистина ли? А бихте ли убили, ако Светият отец поиска това от вас?
— Това никога няма да се случи.
— Не бъдете толкова сигурен. Вашият знатен орден е изклал хиляди през вековете. Все в името на разни папи. Защо сега да сте нещо различно?
— И ние, и светът сме се променили.
— Ами членовете на Тайното братство? Те променили ли са се?
Лицето на по-възрастния мъж запази стоическото си изражение. Мусолини се беше надявал да го хване натясно, но уловката му не сработи. Бяха се усамотили в градината на резиденцията между подстриганите зелени храсти и високите кипариси.
— Аз притежавам документите — обяви той.
— Нищо не притежавате.
— Не бъдете толкова сигурен. Вашите рицари не стояха със затворени усти.
— Но въпреки това ги убихте.
— Никого не съм убивал.
— Сякаш сам си вярвате…
Мусолини посочи с пръст отвъд градината, към главния портал.
— Вярно ли е онова, което се разправя?
— Вижте сам.
Той се отправи с маршова стъпка към високата каменна решетка. Зад сводестата централна порта се виждаха две заключени железни врати. Едната водеше към Il Buco della Serratura. Такова дълго название за нещо толкова просто. Ключалката.
Неговите шпиони му бяха докладвали какво се виждало през отвора. Той се приближи към вратата, наведе се и надникна. В далечината, към края на градинската алея, между два подстригани кипариса видя купола на базиликата „Свети Петър“. Той се усмихна на загадъчната символика и се обърна към Великия магистър: