— Хеликоптерът ще бъде тук след петнайсет минути.
— Доста си самоуверена, а?
— Надявах се. Ще пристигнем в Рим поне час преди останалите. Благодаря ти, Котън.
В архива влезе непознат мъж, приближи се до Гало и му прошепна нещо на ухото. Гало кимна и пратеникът се оттегли.
— Пристигна още една новина, този път тревожна — каза той. — В Малта са изпратени хора да убият брат ми.
30
Кастор Гало влезе в магазина.
Звънчето над вратата издрънча, когато с Чатърджи прекрачиха прага и се озоваха в полутъмно помещение, осветено само от две голи крушки. Той вдиша застоялия въздух с мирис на морска влага, видя изтъркания под, паяжините по ъглите и безкрайно интересната стока за продан.
Стенни часовници. С дървени кутии, повечето в различни стадии на завършеност. Някои в момента се резбоваха, на други вече се полагаше лак, на трети — позлата. Кастор се замисли дали е виждал този магазин като дете, но не помнеше дори да е идвал на отсамната страна на залива. Но пък между многото вили винаги бе имало най-разнообразни магазинчета и работилници. Гало се сети за един грънчар, който произвеждаше чинии, купи и вази.
Но не познаваше нито един, изработвал по онова време знаменитите малтийски стенни часовници „Тал Лира“. Той ги познаваше добре. Водещи началото си от XVII в., те бяха уникални за Малта и се продаваха навсякъде из острова. Един такъв бе висял в сиропиталището. Задачата му през летните месеци беше да го навива. Часовникът имаше две вратички — една стъклена отвън и вътре втора, върху която беше монтиран циферблатът, както и малък отвор, през който се виждаше махалото. По традиция тези часовници никога не бяха пускани в серийно производство, всеки се изработваше сам за себе си и беше уникален.
Както тези тук.
Иззад тезгяха изскочи старо куче, грохнало и измършавяло. Пристъпи няколко несигурни крачки напред, после легна на пода. Стена отделяше магазина от задната част на сградата и в нея имаше отворена врата. През излинялата завеса се появи някакъв мъж. Възрастен, с груби черти, посребрена брада и дълбоко хлътнали очи, присвити зад дебелите стъкла на очилата.
— Не приличате на кардинал — каза старецът.
На Гало му се прииска да каже нещо хапливо в отговор, но се сдържа.
— Ваш ли е магазинът?
— Да. Семейството ми изработва часовници от триста години. За съжаление, аз ще съм последният. Двете ми деца нямат интерес да продължат традицията.
— А кой сте вие?
— Ник Тавил.
Кастор се обърна към Чатърджи:
— Какво правим тук?
— Този човек знае много за Ностра Тринита.
— Вярно ли е? — попита той Тавил.
— Да.
Ярка светкавица проблесна през прозорците на магазина, последвана от силен гръм. Дъждът плющеше по стъклата. На Гало му бе нужно време, за да смели информацията. Затова се загледа в часовниците.
— Колко бройки изработвате годишно?
— Седем, понякога осем.
— И колко им вземате? Пет-шест хиляди евро?
— По-скоро седем.
— Добър поминък.
Гало си спомни часовника, който бе висял на стената в дома на родителите му. Не беше толкова впечатляващ, но пък показваше безупречно часа. Загледа се в една от кутиите, която беше в стадий на нанасяне на позлатата.
— Двайсет и четири карата?
— А как иначе!
Повърхността изглеждаше леко матова, но той знаеше, че завършеният продукт ще бъде полиран до блясък. Насочи вниманието си обратно към Тавил.
— И какво смятате, че знаете?
— От много години издирвам тайните документи на рицарите. Баща ми ги е издирвал преди мен. И неговият баща преди него.
— Рицар ли сте?
— Не. Не съм католик.
Подозрителен по природа, Гало изгледа Чатърджи.
— Откъде познаваш този часовникар?
— С него сме стари приятели.
— Вярно си е — добави Тавил, като заобиколи тезгяха и приклекна до кучето, за да го погали. — Има едно място, недалече от тук. Древно гробище близо до морето, което си е там от векове. В него е погребан рицарят, когото Наполеон убил в двореца на Великия магистър с приковани към масата ръце.
Сега Гало разбра откъде Чатърджи е чул тази история.
— Моят дядо ми беше разправял, че картата с местонахождението на документите е била погребана заедно с него.
— Откъде е могъл да знае това?