— Завий към брега.
— Към пещерите ли имаш предвид?
— То е единственото ни убежище. Ако побързаме, ще можем да се скрием незабелязано в него. Но трябва да се приближим, за да го видим.
Той погледна часовника си със светещи стрелки.
00:20.
Новият ден бе започнал. До конклава оставаха вече по-малко от дванайсет часа.
Това надминаваше всичко, което Гало бе преживял в досегашния си живот. Вярно, беше водил битки със Светия престол заради дръзкото си несъгласие с официалната линия, но да стрелят по него му се случваше за пръв път. Скован бе от истински, неподправен страх — нещо необичайно за него. Никога досега не бе изпитвал боязън нито от папата, нито от Курията. А съжаление? Това, да. Никой не обича да губи.
Но сега беше различно.
Той се взираше в нощта, търсейки пролука между надвисналите скални зъбери. Светкавици продължаваха да проблясват на равномерни интервали, предлагайки кратки мигове на видимост.
— Ето там! — извика той, като сочеше с пръст. — Пещерата! Видях я!
— Аз също — отвърна Чатърджи.
Заобиколиха следващия вдаден в морето нос, лодката навлезе в малко заливче и пое курс към мястото, което бяха видели при последната светкавица. Мощните пориви на вятъра разрошваха до бяло гребените на вълните. Над главите им отново проблесна могъща искра и той видя, че се движат към естествена арка във варовиковата скала, изгладена от хилядолетния сблъсък с морето. Завеси дъждовна вода се стичаха от скалната стена, закривайки входа на пещерата.
Моторницата се беше скрила от погледа им и те успяха да се доберат незабелязано до отвора в скалата. Чатърджи премина под арката през малкия водопад, който се изливаше отгоре. Дрехите на Гало бяха подгизнали, по дъното на дайсата се плискаше вода. Но вече бяха на сухо, под каменния свод, защитени от бушуващата навън буря. През деня отразена от водата слънчева светлина щеше да проникне в тези кухини и да ги освети в множество най-невероятни нюанси на синьо и зелено; сега обаче тук бе царството на мрака.
— Има нещо като перваз — каза той, като различи очертанията в тъмното.
Чатърджи приближи лодката до него.
— Слизай — каза той.
Той изгледа с почуда индиеца.
— Слизай — повтори Чатърджи. — И се скрий. Аз ще ги отклоня.
— Нека останем заедно.
— Ти ще ставаш папа. Аз съм обслужващ персонал. А сега се разкарай от лодката и ме остави да си върша работата.
Гало скочи върху варовиковия перваз, който едва-едва се подаваше над повърхността на водата. Извънбордният двигател избръмча и дайсата се отдалечи с голяма скорост към изхода на пещерата. Някъде далече, през вятъра и дъжда, се чуваше грохотът на двигателите на моторницата, която неумолимо се приближаваше. Чатърджи бе излязъл обратно навън, сред несекващата буря.
След това към монотонния шум на дъжда се добави нов звук.
Та-та-та-та. Изстрели.
Страхът отново го сграбчи за гърлото. Гало никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Трябваше да се скрие някъде. Той забеляза някакво още по-тъмно петно. Пещера? Внимателно запълзя нататък по грапавата скала, хлъзгава от морската вода. Оказа се донякъде прав. Не точно пещера, по-скоро нещо като тунел. Знаеше, че повечето такива тунели не водеха никъде. Тръгна по него. Този го отведе към малка килия, изсечена в скалата.
Отвън се чуха още изстрели.
Той си спомни пещерите, които бе изследвал като дете, повечето украсени със сталактити и разноцветни петна от метални примеси. Тук-там се намираха и примитивни праисторически рисунки. Дали и в тази тук имаше нещо такова? Нямаше как да знае. Той седна на мокрия варовик и задиша дълбоко. Не биваше да се поддава на паниката. С усилие на волята се опита да дисциплинира съзнанието си.